— А Лондон липсва ли ти, мила? — продължи Урания. — Нетърпелива ли си да се прибереш у дома?
Дом! Пак тази дума. А тя все още не беше решила къде точно е това. На острова се чувстваше напълно у дома си. И да, семейството ѝ липсваше, но чак пък Лондон… Надали.
— Ти си щастлива, нали, Анна му? — чу гласа на леля си. Докато Анна стоеше и мислеше как да отговори, Урания зададе нов въпрос: — Макс е добър човек, нали? — Веднага след това остави лъжицата, погледна племенницата си право в очите и отсече: — Алексис твърди, че не би могъл и да мечтае за по-добър зет, но всички знаем, че няма никакво значение какво смята той!
— О, да! — прекъсна я Анна. — Макс е добър човек, лельо. И ние сме си имали неприятности, както всяко семейство, но като човек е добър и аз съм щастлива. Понякога обаче на всички ни се налага да си отговорим на въпроси за живота си, не мислиш ли? Или може би не трябва да го правим.
— Кой казва, че не трябва? — възкликна остро Урания. — Та ние сме гърци, нали така? Ние трябва да задаваме въпроси, трябва да размишляваме! В крайна сметка „Непроученият живот не си струва да се живее“! — цитира тя любимия си философ Сократ.
Анна видя първо Алекс — застанал до перилата, готов всеки момент да слезе от корабчето. Изглеждаше по-висок и по-слаб, отколкото беше в началото на лятото. Не можеше да повярва, че синът ѝ е пораснал толкова за по-малко от три месеца! Беше загорял, изглеждаше в отлична форма, а косата му, която през изминалата година беше подстригана ниско като на затворник (за огромен ужас на Анна), беше израснала чак до ушите му и беше изсветляла от слънцето. Момчето ѝ изглеждаше великолепно! Толкова много беше пораснал за една година, че вече изглеждаше като класически шестнайсетгодишен сърцеразбивач. Раницата му беше преметната през едното рамо, в лявата си ръка държеше яркожълта найлонова торбичка. Скоро зад него се появи и Макс с малко сакче в ръце — редовните полети със самолет го бяха научили да пътува с минимално количество багаж. Изглеждаше доста по-слаб и изпит, отколко, когато се видяха за последен път, но точно като туристите около него и той се беше сдобил с тен. Типично, каза си тя, Лондон очевидно я беше чакал да замине, за да позволи на слънцето да го огрява.
Анна стоеше на едно място и наблюдаваше как двамата си проправят път през тълпата към нея. Сърцето ѝ препускаше бясно. От корабчето слезе голяма група шумни италианци, които буквално погълнаха Алекс и Макс. Анна започна да разбутва разнородната тълпа и за няколко секунди ги изгуби от погледа си. Когато ги видя отново, хукна към тях.
— Мамо! Мамо! Тук! — чу гласа на Алекс отнякъде.
— Анна! — извика Макс, внезапно застанал зад нея. Пусна сакчето си на земята, прегърна я и я притисна към себе си така силно, както отдавна не го беше правил.
— Но какво правиш, мамо? Тичаш в обратната посока! — разсмя се Алекс и се втурна към нея, за да я прегърне. И сякаш замръзна в обятията ѝ — от малък не я беше прегръщал така. А после, сякаш от нищото, откъм гърба ѝ я обгърнаха още един чифт ръце. И носът ѝ усети „Мис Диор“, любимият ѝ парфюм.
Анна седеше на задната седалка на колата, обградена от двете си деца — не можеше да им се нарадва. Все още цъфтеше от щастие от неочакваната поява на Клоуи.
— Ех, ама и вие! — измърмори по едно време. — Добре ме преметнахте, а?
— Знаем колко много обичаш изненадите, мамо! — пошегува се Алекс.
— Нищо подобно! — престори се на възмутена Анна. — Но точно тази беше от най-хубавите! Благодаря ти, че и ти дойде, Клоуи! Толкова много ми липсвахте!
— И ти ни липсваше, мамо — отговори дъщеря ѝ, хвана ръката ѝ и я огледа внимателно. Вече осемнайсетгодишна, Клоуи беше доловила безпогрешно напрежението между родителите си и лятото ѝ не беше минало без тревоги. — Никога досега не се бяхме разделяли за толкова дълго, нали? Хубаво е да сме отново заедно!
Когато колата наближи къщата, Анна забеляза, че баща и и леля ѝ са излезли пред портата и ги чакат.
— Калосорисате! — провикнаха се и двамата в хор. — Добре дошли!
— Макс, толкова се радвам да те видя! — извика Алексис, когато всички слязоха от колата. — И теб Алекс, милото ми момче! И теб, Клоуи, красивото ми момиче! Значи и ти си дошла, а? Каква прекрасна изненада! — развика се Алексис възторжено и се втурна да прегърне внуците си. — Хей, ама ти си станал още по-голям! — обърна се към по-малкия си внук и негов съименник. — Май ще трябва вече да се повдигам на пръсти, за да те целуна, а, млади човече?