Може би още от самото начало — радиацията, възкръсването на мъртъвците, настаналата масова паника и апокалиптичния развой на събитията по-късно — Джери бе разбирал, макар и подсъзнателно, своята обреченост. Дори не само своята собствена, а и тази на всички други.
Наблюдавайки лишените от интелект, тромави ходещи трупове, засищащи глада си само с човешко месо, той проумяваше, че ще бъде изключително трудно те да бъдат победени. Не само защото са многобройни; те атакуваха през нощта, слюнката им бе силнозаразна, а хората изпадаха в паника. Освен това не всеки знаеше как да ги убива. Повечето се целеха в тялото — сърцето, белия дроб, стомаха. Малко знаеха, че има само два начина да бъдат умъртвени: чрез прострелване в главата или чрез изгаряне. Друг вариант не съществуваше. Дори самият той много късно научи този жизненоважен факт, което вероятно му костваше загубата на най-близките. Ако само бе подготвен…
Скоро разбра, че боеприпасите са почти привършили. Пред къщата се различаваха купища тела на убити, но имаше и много, които продължаваха да се опитват да влязат. Вече немалко бяха успели и ръмженето им зад вратата го побъркваше.
„Трябва да запазя един за мене, помисли си. Тия гадове рано или късно ще ме сгащят… По-добре когато най-накрая ме хванат да съм се прострелял в мозъка. Така поне няма да им позволя да ме изядат жив, както направиха с Меги…“
Той тръсна глава.
След това извади един патрон и го остави на прозореца.
Мученето и подлудяващото дращене на зомбитата, които бяха успели да се промъкнат в къщата бе утихнало.
Това му даде възможност да се съсредоточи и да повали на земята още няколко.
Толкова му се спеше…
Още един — колко ли ставаха с него? — успя да влезе.
Джери изруга. Прицели се и стреля в една възрастна жена, която се влачеше по земята, тъй като долната половина на тялото й липсваше.
Видя, че има още само един патрон. И този на прозореца.
Стреляше ли сега, оставаше с надеждата, че те няма да проникнат тук до съмване. Ако, разбира се, го оставеха на сутринта, което сега му се струваше повече от фантасмагория.
„Това е, каза си. Да свършваме.“
Прицели се в мъж на около… По дяволите! Беше толкова… мъртъв, че не можеше да разбере дори приблизително възрастта му. Даже се съмняваше, че е мъж…
Пръстът му застина на спусъка за секунда. След това…
ТРЯС!
Звукът така го стресна, че Джери политна напред и замалко не падна през прозореца. Пръстът му натисна спусъка, но изтрелът не улучи никое от зомбитата. Не това, обаче, беше проблемът. При залитането си бе бутнал резервния патрон и сега оставаше само с една празна пушка и никакви други оръжия.
„Мамка му!“, изруга мислено той.
Какво го бе стреснало?
Обърна се и почти изкрещя. От стената се подаваше човешка ръка. Гърчеше се като откъснато октоподско пипало, а пръстите машинално се свиваха и отпускаха в отчаян опит да сграбчат нещо живо.
„Пробиват стената!“, помисли си с отчаяние.
Единственото, което го възпря да скочи през прозореца бе опасението, че може да оцелее след падането.
„Ако ще се самоубивам, трябва да съм сигурен, че ще умра. Не искам да бъда в съзнание когато тези адски подобия на хора започнат да ме ядат.“
Ръката, която се подаваше от дупката се размърда нетърпеливо. Жълтата, подута плът се затърка в грубите ръбове на отвора и по пода изпопадаха парчета мазилка. Джери видя почти веднага въжето. Подаваше се на няколко сантиметра от нисък, побелял от посипалия се прахоляк сандък, опрян в стената. Измъкна го отвътре.
Беше дълго и здраво.
„Чудесно!“
С треперещи ръце той примъкна стола под лампата на тавана. Завърза въжето и направи нужния възел. Бесилото се поклащаше страховито и Джери си помисли, че ако имаше начин да се измъкне от това място, то той никога вече нямаше да разсъждава като нормален човек.
Никога вече.
От стената се промуши втора ръка. Мазилката се напука и започна да се разпада.
„Ако издъхна преди да влезете тук няма да ми се зарадвате особено. Зная, че не обичате мърша. Предпочитате да се изхранвате с живо месо… Ще се постарая да ви разочаровам…“
Джери се качи на стола и нахлузи примката.
Усети миризмата на разложено. Видя как от стената се подаде главата на нисък негър с липсваща буза и опърлена лява половина на лицето. Издаваше противни звуци и провираше ръцете си през разширяващата се пролука. Сякаш се усмихваше.
Зад него се виждаха още зомбита. Силуетите им се поклащаха леко, сякаш танцуваха в някакъв особен такт на смъртта.