Саки
Средни Ващар
Конрадин беше десетгодишен и лекарят се бе произнесъл с категоричността на специалист, че на момчето му остават да живее най-много още пет години. Лекарят, хитър и безсъвестен човек, беше готов да изкаже каквото и да е мнение, стига то да се хареса, а в случая мнението му допадна на мисис Де Роп и тя напълно го възприе. Мисис Де Роп беше братовчедка и настойница на Конрадин и според него олицетворяваше онези неизбежни, омразни и реални две трети от света, намиращи се в непрекъсната вражда с останалата трета, която съществуваше само в неговото въображение. Конрадин се боеше някой ден наистина да не се огъне под непосилната тежест на такива неизбежни и изтощителни изпитания, като болестите, ограниченията, които само повече го изнежваха, и тягостната скука. Единствено богатото му въображение, подхранвано от самотата, му бе помогнало да оцелее досега.
Мисис Де Роп никога не би признала пред себе си, че не обича Конрадин, но изпълняваше ревностно задължението си на настойница, като го тормозеше „за негово добро“ със смътно осъзната наслада. Конрадин я мразеше от дъното на душата си, но умееше отлично да прикрива чувствата си. Малкото забавления, които успяваше да си устрои, му доставяха още по-голяма радост, ако дразнеха настойницата му. Тя сякаш беше нещо мръсно, нечисто, за което нямаше място в царството на мечтите му, и той не я допускаше там.
Конрадин не намираше нищо привлекателно в мрачната неприветлива градина, към която гледаха безброй много прозорци и всеки миг на някой от тях можеше да се появи настойницата, за да му се скара да не прави това или онова или пък да му напомни, че е време да си вземе лекарствата. Строго му беше забранено да се доближава до няколкото овощни дървета и да къса от плодовете им, сякаш те бяха изключително редки видове, поникнали като по чудо в безводна пустиня. А всъщност едва ли би се намерил търговец, който да предложи и десет шилинга за целогодишната им реколта. В един отдалечен ъгъл обаче, полускрита зад хилав шубрак, се намираше изоставена, доста обширна барака за сечива, в която Конрадин имаше навик да се приютява и да я използва според случая ту като стая за игра, ту като катедрала. Той я беше населил с цял легион от доброжелателно настроени призрачни образи, някои от тях заимствани от различни исторически епизоди, други създадени от собственото му въображение. В нея обаче съжителстваха и двама обитатели от плът и кръв. Един от ъглите се заемаше от кокошка с опърпана перушина от породата удан, на която момчето отдаваше цялата си обич, тъй като нямаше към кого другиго да я насочи. В дъното, където цареше пълен мрак, се намираше голям кафез за зайци, преграден на две отделения; едното, затворено отпред с гъста желязна решетка, служеше за жилище на огромен пор. Помощникът на месаря, с когото Конрадин поддържаше приятелски отношения, преди известно време бе вмъкнал тайно в бараката пора заедно с кафеза срещу шепа дълго кътани дребни монети. Конрадин ужасно се страхуваше от острите зъби на пъргавото животно, макар то да беше най-ценното му притежание. Присъствието на пора в бараката за сечива беше една сладостна и тревожна тайна, която Конрадин грижливо пазеше от Жената, както мислено наричаше братовчедка си. Един ден той измисли чудновато име на животното, име, хрумнало му кой знае откъде и как, и от този миг нататък го въздигна в свой бог и в своя религия. Жената също имаше своя религия, която изповядваше веднъж седмично в близката черква, като винаги водеше и Конрадин със себе си, но за него църковната служба беше толкова чужда, колкото би бил и обредът в храма на някой асиро-вавилонски бог. Всеки четвъртък сред тишината на тънещата в полумрак, лъхаща на плесен барака той изпълняваше тайнствен и сложен ритуал пред дъсчения кафез, в който живееше големият пор Средни Ващар. Червени цветя през пролетта и лятото и клонки с алени шипки през зимата украсяваха светилището на този бог, подбудител на силните и груби страсти, напълно различен от бога на Жената, който, доколкото бе разбрал Конрадин, проповядваше точно обратното. По време на големи празници момчето осейваше пода пред кафеза със стрито индийско орехче, а приношението добиваше особено голяма стойност, ако индийското орехче беше крадено. Тези празници нямаха определен ред и времетраене, а се устройваха, когато трябваше да се ознаменува някое важно събитие. Веднъж мисис Де Роп три дни страда от остър зъбобол и празникът продължи три дни, а Конрадин почти беше сигурен, че Средни Ващар е причинил зъбобола. Ако страданието бе траяло още един ден, запасите от индийско орехче щяха да свършат.
Кокошката от породата удан не беше включена в обредите в чест на бога Средни Ващар. Конрадин отдавна беше решил, че тя е анабаптистка. Нямаше и най-малка представа, какво всъщност значи да си анабаптист, но беше убеден, че е нещо срамно и не особено порядъчно. Мисис Де Роп му беше мерило за порядъчност и според това мерило той определяше отношението си към нещата.