След известно време честите посещения на Конрадин в бараката привлякоха вниманието на настойницата му. „Не е хубаво за него да се шляе така, а там може и да се простуди“ — реши незабавно тя и една сутрин на закуска съобщи, че са продали кокошката и предната вечер купувачът си я отнесъл. Мисис Де Роп се взираше с късогледите си очи в Конрадин, като очакваше той да избухне гневно или да се разплаче, а тя да го залее с поток от поучения. Но Конрадин не каза нищо. И какво да каже. Безизразното му пребледняло лице все пак, изглежда, събуди някакви угризения у нея, защото за следобедния чай на масата имаше препечени филийки, лакомство, от което тя го лишаваше, под предлог че е вредно за здравето му; а също и защото препичането на филийки беше „страшно оскърбително“ занимание за жена с нейния дребнобуржоазен манталитет.
— Мислех, че обичаш препечени филийки — възкликна тя с оскърбен тон, когато видя, че той не се докосва до тях.
— Невинаги — отвърна Конрадин.
Тази вечер към обичайното си богослужение пред кафеза в бараката Конрадин прибави нещо ново. Обикновено само напяваше монотонно възхвали, а сега отправи и молба:
— Направи ми една добрина, Средни Ващар.
Не определи точно каква да е добрината. Нали Средни Ващар беше бог, би трябвало сам да знае. Като погледна към празния ъгъл и сподави риданието си, Конрадин се върна при омразната настойница.
И всяка нощ в успокоителната тъмнина на спалнята си, и всяка вечер в сумрака на бараката за сечива Конрадин неуморно повтаряше своята литания: „Направи ми една добрина, Средни Ващар.“
Мисис Де Роп забеляза, че посещенията в бараката не спряха. Затова един ден реши сама да отиде да провери защо момчето ходи така често там.
— Какво държиш в онзи заключен кафез? — попита тя. — Сигурно морски свинчета. Ще наредя веднага да ги махнат.
Конрадин нищо не отговори, но Жената претърси цялата му стая, намери грижливо скрития ключ и незабавно се запъти към бараката, за да се увери в откритието си. Конрадин се настани до най-крайния прозорец на трапезарията, откъдето, полускрита от шубрака, се виждаше вратата на бараката. Той видя как Жената влиза, после си представи как отваря решетката и се взира с късогледите си очи в дебелата сламена постеля, върху която лежеше неговият бог. Може би ще има неблагоразумието нетърпеливо да разрови сламата? И Конрадин за последен път пламенно промълви молбата си. Но докато я изричаше, сам не вярваше, че ще бъде изпълнена. Сигурен беше, че след малко Жената ще излезе с онази злобна усмивка на лицето, която така мразеше, и че след час-два градинарят ще отнесе неговия необикновен бог, който вече нямаше да бъде бог, а затворен в кафез обикновен кафяв пор. Сигурен беше също така, че Жената винаги щеше да излиза победител — както очакваше да се случи и сега — и че той ще става все по-болнав под нейното безсърдечно, тиранично, омразно опекунство, докато един ден ще настъпи краят на мъките му и докторът ще се окаже прав. Натъжен и отчаян от поражението си, той запя гръмко и предизвикателно химна на своя застрашен от смърт идол:
После изведнъж спря да пее и долепи лице до стъклото на прозореца. Вратата на бараката все още стоеше полуотворена, а вече бяха изтекли доста минути… И продължаваха да текат бавно и тягостно, но все пак продължаваха да текат. Конрадин наблюдаваше скорците, които припкаха по поляната и прелитаха на малки ята; все ги броеше и броеше, като поглеждаше непрестанно олюляващата се на пантите си врата. Една прислужничка с намусено лице влезе да подреди масата за чай, а Конрадин стоеше до прозореца, чакаше и наблюдаваше. В душата му постепенно се бе прокраднала надежда. Очите му, които унило и търпеливо бяха следили кога най-сетне ще настъпи пълното поражение, изведнъж засияха тържествуващо. Шепнешком, с плаха радост той запя отново хвалебствения и победен химн. Каква наслада за погледа: на прага се появи длъгнесто късокрако жълто-кафяво животно и запремигва срещу мъждивата дневна светлина. По козината около челюстите и гърдите му имаше тъмни влажни петна. Конрадин падна на колене. Големият пор тръгна към поточето в дъното на градината, напи се с вода, после мина по дървеното мостче и се изгуби в храстите. Така си отиде завинаги Средни Ващар.