Айрис Йохансен
Среднощен бродник
Първа глава
20 април, 1066 Редфърн, Англия
На фона на тъмните небеса проблесна светлина — сякаш знаме, развяно за битка.
Брин се втренчи очарована и доволна в среднощното небе. Сякаш наблюдаваше как едно тайнствено цвете разцъфва в сенчестите дълбини на гората. Беше се молила тази нощ светлината да е все още там.
— Ти ли го направи?
Тя се вцепени, но не се обърна. Беше дошла в тази мъничка стая на гърба на конюшнята с надеждата да си открадне миг самота, но трябваше да се досети, че няма да й позволят да се наслади спокойно на чудото. Поне беше само Делмас. Навярно щеше да успее да се отърве бързо от него.
— Какво да съм направила? Не знам за какво говориш. — Брин чу стъпките му зад себе си и сетне усети тежката му ръка на рамото си. Почувства вълна на отвращение, но не помръдна.
— Погледни ме.
Брин с нежелание обърна гръб на небесната прелест и смело го погледна.
Той незабавно отклони погледа си, както правеше обикновено, когато Брин го поглеждаше право в очите.
— Побързай, уморена съм и искам да си лягам — рече тя.
— Но не и прекалено уморена, за да правиш това — озъби се той, като посочи към небето. — Искам да го спреш. Чуваш ли? Искам да изчезне.
Брин го загледа изумена.
— Моля?
— Не се прави на невинна. — Очите му проблеснаха диво на лунната светлина. — Ти си го направила. Знам. Ти си го предизвикала, за да ме унищожи, за да можеш да се върнеш в безценния си Гуинтал.
Досмеша я. Не бе и помисляла, че дори Делмас би могъл да повярва в нещо толкова безумно.
— Махнала съм с ръка и в небето е полетяла комета, така ли? Не ставай глупав!
През челюстта й премина болка, когато дланта му я удари.
— Махни я!
Брин тръсна глава, за да я проясни от болката и тъмата. Делмас отдавна не я бе удрял и тя се проклинаше, задето не прецени правилно силата на страха и паниката му. Не можеше да си позволява подобни грешки. Той й предлагаше нищожна защита, но тя имаше само нея в тази чужда земя.
— Не аз съм повикала кометата!
— Наблюдавах лицето ти, когато я видя снощи. Всички в имението бяха преизпълнени от страх, но ти… ти тържествуваше.
Делмас бе сбъркал изумлението й с тържество. Сигурно трябваше да се преструва, че се бои заедно с останалите, но дори не й беше минало през ума. Всъщност Брин бе изумена от техния ужас. Всеки ден ставаха чудеса и това бе просто едно от тях. Не е ли и дъгата едно чудо? Защо не се дивяха те на сменящите се сезони? А и раждането на дете бе със сигурност най-прекрасната мистерия.
— Сгрешил си. Аз само…
Той я удари пак, по-силно.
— Искам да се махне оттук.
Брин се протегна и се подпря на стената, за да запази равновесие, когато стаята се залюля около нея. Беше се отказала да убеждава Делмас, че не притежава силата на магьосница, а сега използваше неговия страх и суеверието му, за да се защитава. През последните три години това действаше добре, но сега вече убедеността му представляваше опасност. Трябваше да намери начин да успокои страховете му.
— Добре, аз го направих.
Лицето му се озари от задоволство.
— Знаех си. А сега я отпрати.
— Не мога да я отпратя — тя направи бърза крачка встрани, за да избегне удара, който знаеше, че ще последва. — Поне не веднага. Магията е прекалено силна и трябва да си изживее времето, но ще направя така, че никой да не пострада.
Делмас се намръщи объркан.
— Това е всичко, което мога да направя — повтори твърдо тя.
— Ще си отиде ли?
— Да. — Брин се помоли наум това да не се окаже лъжа.
— Кога?
— Скоро. Трябва време, за да се разруши толкова силна магия — додаде бързо тя и затвори капаците на прозореца, за да скрие небето от Делмас. — А сега мога ли да си лягам?
— Не. — Той се втренчи в капаците и сетне очевидно реши да приеме частичната победа. — Лейди Адуин има нужда от теб. Събудила се е много разтревожена и пратила прислужницата си да ме събуди. Така открих, че не си в леглото.
— Защо не ми каза веднага? — Брин бързо тръгна към вратата. — Повика ли лорд Ричард?
— Той знае. Беше зает. — Делмас я последва в коридора. — Каза да те повикам. Той щял да дойде там след малко.
Несъмнено зает с поредната си държанка Джоун от Дануърт, помисли си Брин с горчивина. Адуин може да умре и него няма да го е грижа. Всъщност тя бе сигурна, че лорд Ричард би дори го предпочел. Той не беше доволен, когато бащата на Адуин, лорд Келс, бе изпратил Брин в Редфърн, за да се грижи за дъщеря му. Съпруга, неспособна да ражда деца, бе непоносимо неудобство за един толкова жаден за власт мъж като лорд Ричард. Да се освободи от нея и да запази тлъстата й зестра би било много съблазнително. Един господ знае, че не е необходимо кой знае колко, за да се отърве от това толкова крехко бреме: липса на внимание, прозорец, оставен отворен, за да предизвика настинка…