— Какво те кара да смяташ, че можеш да го излекуваш?
— Аз не мога, но жена ми досега да е умряла поне два пъти, ако не беше една лечителка в моя дом.
— Предател — изплю се стар пленник, застанал до Ричард от Редфърн. — Не съм ти пратил тази жена, за да я използваш за лекуване на тези нормандци. По-скоро бих умрял, отколкото да им окажа помощ.
— Защото си глупак, лорд Келс — озъби се Ричард. — Крал Харълд е мъртъв и ние сме победени. Ти може и да имаш вкус към робството, но не и аз. Никога няма да можем да се вдигнем отново на крака, ако не предложим нещо, за което да се спазарим с тях. — Той извика към Гейдж:
— Ако искаш да оживее твоят човек, освободи ме да отида и да доведа лечителката. Жената е робиня и ще бъде моят дар за теб.
— Няма време — намеси се отец Бърнард.
— Крепостта ми се намира на север, едва на един час път с кон — рече саксонецът. — След два часа тя може да бъде при този ранен човек.
Гейдж изучаваше лицето на Ричард.
— А какво искаш в замяна за тази лечителка?
— Само свободата си — отвърна Ричард. — И възможността да ти служа.
Гейдж се поколеба и сетне отсече:
— Можеш да вземеш свободата си, но само преди няколко часа ти убиваше мои войници. Аз не приемам врагове на служба. — Той се обърна към капитан Льофон, който отговаряше за пленниците.
— Придружете с група войници този човек в Редфърн и доведете жената тук.
— Няма да съжаляваш — каза Ричард, когато капитанът преряза въжето, с което бе вързан. — Колкото до другото, сигурен съм, че съм в състояние да докажа колко полезен мога да бъда.
— Изобщо не ме интересува ползата от теб. Ти ще се боричкаш с кучетата за огризки под масата ми, ако Малик умре. — Гейдж се обърна към друг войник. — Разпъни шатрата ми. Ще лагеруваме тук.
Капитан Льофон се обърна изненадан към него.
— Но аз разбрах, че негова светлост ще пожелае да напредва към Лондон.
— Тогава може да го направи без мен. Ще се присъединя към него по-късно.
Отец Бърнард скръбно поклати глава.
— Ще ядосате негова светлост за нищо. А това не е добре. Той не може да бъде спасен.
Гейдж се обърна към Малик, за да не може отецът да види паниката, която всяваха думите му у него.
— Ще бъде спасен!
— Ти наруши… обещанието си. — Гласът на Малик бе просто като въздишка в здрача на шатрата. — Ти ми каза, че… варварите няма да ме убият.
— Тихо. — Гейдж нежно погали Малик по косата. — Пази силите си.
— Когато човек умира, има да казва… много неща. — Очите на Малик бяха затворени. — Но аз не мога да се сетя… Не бях… подготвен.
— Ти няма да умреш. Пратих за лечителка.
Той поклати глава.
— Прекалено късно е. Човек знае кога умира.
Гейдж го хвана за двете ръце и ги стисна здраво.
— Мълчи. Няма да умреш. Спомняш ли си някога да не съм изпълнявал обещанието си?
— Това не е точно… — Малик срещна погледа на Гейдж и се усмихна с усилие. — Не, приятелю, никога…
— Тогава помогни ми.
Очите му се затвориха.
— Ще се опитам. Ще е много интересно да разбера… как ще изпълниш това обещание. — Малик се опита да се засмее, но успя само да се закашля. — И безкрайно удовлетворяващо. Спечелихме ли битката?
— Да. Крал Харълд е мъртъв и неговите барони са съсечени или взети в плен. Англия е в наши ръце.
— Знаех си, че те не биха могли… да издържат на непобедимата ми сабя.
— Беше прав.
— Уилям… направи ли те… рицар?
— Да. Сега ще замълчиш ли? Ще си почиваш ли?
— Да си почивам… Малик не помръдваше.
Страхът се промъкна у Гейдж. Мъртъв ли е? Той се наведе напред и като видя лекото повдигане на гръдния му кош, бе обзет от облекчение. Все още не.
— Ставай!
Някой смъкна завивката на Брин и я издърпа от леглото.
— Какво става? — Делмас извика от другия край на стаята. — Лорд Ричард, защо…
— Тихо! — озъби се Ричард. — Имам нужда от жена ти!
Брин се вцепени от паника, като го погледна. Ричард дишаше тежко, красивото му лице беше изкривено, кафявите му очи проблясваха диво на светлината на свещта, която държеше войникът зад него.
— Не!
— Не ми казвай „не“, кучко! — Ръката му грубо я грабна през кръста. — Прави каквото ти казвам!
Брин тръсна глава, за да се отърси от съня. Той беше все още с бронята си и очевидно беше дошъл направо от лагера на Харълд. Неразумно бе да се мисли, че се нуждае от плътта й, както бе помислила в първия момент. — По-зле ли е лейди Адуин?
— Не съм я виждал. — Ричард грабна шала й и го хвърли. — Това няма значение. Сега тя не ми е нужна.
— Вие сте ядосан — рече Делмас. — С какво ви огорчихме?
Ричард не му обърна внимание.