Той стоеше с вдигната глава, сякаш се вслушваше в някакви звуци. Изразът му беше напрегнат. Разглеждаше внимателно замъка.
— Тук са, нали? — попита тя тихо.
Той я погледна.
— Кои?
— Хийвалд, годеницата му и неговите храбри рицари. Винаги съм усещала присъствието им тук.
— Глупости.
Тя поклати глава.
— Понякога духовете остават по една или друга причина. Затова този замък е тъжно място. Не е добре да попаднат на земята, вместо на небето. — Тя се усмихна. — Мислех си, че ще ги усетиш.
— Защо?
— Защото си воин като Хийвалд. Виждам те да крачиш през тези зали в доспехи… — Тя си го представяше ясно: тъмната му коса блести с червени отблясъци, а той върви покрай високите извити прозорци към залата, за да се присъедини към Хийвалд и другите рицари. Почти чуваше звънтенето на бронята му… — Няма от какво да се страхуваме. Мисля, че тук ще се чувстваш у дома си.
— А аз мисля, че си малко откачена, Брин от Фокхар. — В гласа му имаше само нежност, никакъв присмех. Той се обърна и хвана поводите на конете. — Влез там и виж дали ще се намери място, където да преспим. Но дано не е населено с разни животинки. Аз ще заведа конете в гората и ще ги вържа при хубавата трева.
Гората!
— Ще дойда с теб — каза бързо тя, грабна поводите на магаретата и го последва. — Може да ти потрябва помощ.
— Не ми трябва помощ.
Брин вече теглеше магаретата към портата.
— Трябва ти, разбира се. Няма да можеш да се справиш с всички животни сам.
За нейна радост Гейдж не започна да спори, но се усмихна закачливо.
— Може твоите духове да ми помогнат.
— Мисля, че са заети прекалено много със собствените си грижи, за да мислят и за нашите.
— Колко себично от тяхна страна! — Той заведе трите коня през моста до гората. — А аз мислех твоя Хийвалд за прекрасен момък. Човек би си помислил, че той ще предложи… Какво търсиш?
Брин бързо отклони поглед от околните храсти.
— Ами, трева за паша, какво друго?
На лицето му се изписа съмнение.
— И аз това питам.
Брин избегна погледа му, заведе едно от магаретата до тревата и го върза за едно дърво.
— Така ще е много добре. Защо не побързаш? Искам да се върнем и да разберем дали кладенецът може да се използва.
За момент й се стори, че ще подхване тази тема, но той се обърна и започна да разседлава конете.
— Какво ще кажеш за вълците?
— Какво?!
— В безопасност ли са животните тук? Ти каза, че в гората има вълци.
— Аз намерих Селбар далеч на север оттук. — Селбар… Заля я топлина, когато си спомни за вълка. Ще го види скоро, може би още утре. — Вълците не отиват далеч, когато по техните места има много плячка. Никога не съм виждала вълци около замъка.
— Мислиш, че твоят вълк е още жив? Никога не бе мислила, че е възможно другото.
— Разбира се. Той беше съвсем млад, когато го намерих. Сега ще е в силата си.
— Мисля, че вълците не доживяват до старост. — Той привърши със завързването на поводите за дърветата. — А ти каза, че си била с него за кратко, докато си напуснала Гуинтал. Ако се е върнал в глутницата, може да те е забравил.
— Но аз не съм го забравила.
— Брин, той е само един звяр.
— Зная. — За нея той бе повече от звяр. След като го излекува, той бе станал за нея и спътник, и другар в игрите, и защита срещу самотата на пребиваването в кръга. — Не би могъл да ме забрави.
— Може да е опасно да се доближаваш до него.
— Той ще дойде при мен.
— Начело на глутницата?
— Не искам да говорим за Селбар. Всичко ще бъде наред.
— Трябва да говорим за него. — Гейдж се обърна и застана пред нея. — Не искам пак да те видя наранена.
— Казах ти, той няма да ме нападне.
— Но е възможно да не те помни вече — като онзи свещеник в селото. Готви се за това.
— Ти не разбираш. Селбар ще бъде различен. Той наистина ме обича.
— Дано да си права.
— Права съм. — Трябваше да бъде права за Селбар. До голяма степен за нея той представляваше Гуинтал — див и прекрасен, част от съществото й. Не можеше да понесе мисълта да го загуби. Тя се обърна и тръгна към замъка. — Ще видиш.
Гейдж тръгна с нея и каза мрачно:
— Разбира се. Защото нямам намерение да позволя първата ти среща с твоя вълк да се състои без мен.
Водата в кладенеца се оказа чиста. Изметоха залата, запалиха огън и стоплиха вода за ваните.
Беше се стъмнило съвсем, когато се събраха пред голямата камина в залата да изядат птицата, която Малик бе донесъл през деня.
— Замъкът наистина е великолепен — каза Адуин. — Чудя се защо някои от селяните не са се заселили тук, вместо да живеят край брега. — Тя посегна за ново парче месо. — То си е чиста загуба. Казваш, че няма живи членове от фамилията Хийвалд?