Брин поклати глава.
— Жена му не роди деца.
— Колко жалко! — В гласа на Адуин се долавяше явна горчивина. — Сигурно е бил много разочарован.
Брин разбираше, че тя приписва на Хийвалд реакцията на своя съпруг.
— Да, той е искал наследник на всичко това. Но се говори, че никога не е укорил жена си. Обичал я от все сърце.
— Приказки — позасмя се Адуин. — Мъжете винаги изкарват жените си виновни, когато се отнася за потомството им. Сигурна съм, че и твоят благороден Хийвалд е бил същият.
— Не съм съгласен — каза Малик. — Не е толкова невероятно един мъж да счита жена си за по-важна от поколението.
Адуин срещна погледа му.
— Лесно е да говориш така, когато не си засегнат лично. Другояче се чувстваш, ако другите мъже се хвалят с красиви и силни синове, а ти нямаш нито един.
— Не бих се чувствал различно.
Брин разбра, че те не говорят за бездетната жена на Хийвалд. Във въздуха трептеше болката на Адуин. Даже ако дойдеше времето, когато Ричард няма да стои повече между тях, неспособността на Адуин да износи бременност можеше да стане непреодолим проблем за Малик.
— Лесно е да се каже — повтори Адуин. Тя отмести поглед от Малик и стана. — Уморих се. Ще си полегна. — Малик понечи да я придружи, но тя го спря с вдигната ръка. — Не! Остани тук.
Малик се направи, че не е чул.
— Трябва да те пазя от хлебарките.
— Мога да се пазя и сама. — Тя прекоси залата и отиде при сламеника си.
— Разбира се, че можеш. — Малик я следваше. — Извинявай, това беше само номер за опазване на гордостта. Ужасно се страхувам от хлебарки и се надявам, че ще бъдеш тъй добра да ме пазиш от тях.
— Лъжец. — Адуин легна и се уви в одеялата. — Не се страхуваш от нищо на този свят.
— О, страхувам се! — Той се настани на своя сламеник близо до нея. — Искаш ли да ти кажа от какво се страхувам най-много?
Тя бързо затвори очи и прошепна:
— Не, не искам.
— Все едно, някой ден ще трябва да ти кажа. Защото страхът ми е голям и само ти можеш да ме успокоиш. — Малик се протегна и каза: — Но засега ще те оставя да се занимаваш с по-малкия ми страх. Да ти дам ли меча да гониш хлебарките? Боя се, че моята ръка ще трепери прекалено много.
— Глупак.
— Отказваш ли ми?
— Да. — Тя му обърна гръб.
Брин ги наблюдаваше от другия край на залата. Между двата сламеника имаше разстояние, те не се докосваха и все пак тя имаше странното чувство, че нещо невидимо свързва Малик и Адуин. Може би трудностите помежду им не бяха толкова страшни, колкото се бе опасявала.
— Нахрани ли се? — попита Гейдж.
— Да. — Брин си избърса устните и пръстите. — Сита съм. А ти? Искам да ти покажа нещо.
Той вдигна вежди и се надигна лениво.
— Надявам се, че не е някой от твоите духове. Тази нощ не съм в настроение да се занимавам с тях.
Брин стана и тръгна към вратата на залата.
— Не ти обещавам, че няма да усещаш присъствието им, но искам да ти покажа нещо друго. — Тя взе една от факлите, които бяха запалили, и излезе в тъмния коридор. — Стаята… в която често идвах като дете. — Брин вдигна високо факлата, изкачи каменната стълба и тръгна по дълъг, тъмен коридор. — Това е любимото ми място в замъка. Искам да го видиш. — Тя жадуваше да раздели всичко с него, да бъде сигурна, че той е изпитал всичко нейно, преди да е станало късно.
Тя ще прогони мрачните мисли. Нищо няма да му се случи. Ще направи така, че нищо да не може да му навреди…
— Тук е. — Брин отвори широката, обкована с бронз врата и пристъпи вътре. — Мисля, че това е било стая за съвещания.
Той я последва.
— Защо мислиш така?
— Съдя по гоблените. — Тя се загледа в изсивелите гоблени, които все още покриваха четирите стени. Бойни сцени, турнири, офицер, коленичил пред някакъв водач. — Няма нежни дворцови сцени, няма трубадури, нито събиране на реколтата. Това е стаята на някой воин.
— Тогава ми е чудно, че я харесваш толкова много. — Гейдж взе факлата от ръката й и обиколи помещението, разглеждайки стенните килими. — Защо?
— Защото показва какви са били и от какво са се отказали в името на мира. Това е славата на тази стая. Не си ли ги представяш — събрани около масата, говорят и се смеят…
— А ти?
— Да. Да, представям си ги. — Тя застана до него. — Сякаш виждам всяка подробност.
— Аз също — промълви той, изучавайки гоблена, на който Хийвалд посвещава в рицарско звание един млад кавалер в доспехи. — Изключително!
— Така си и мислех. — Брин докосна ръката му. — Тази стая не прилича на другите. Те са изпълнени с тъга. А тази изобщо не е тъжна.