— Защо са тъжни другите стаи? Какво се е случило там?
— Напуснали са ги — каза просто тя. — Хийвалд сложил оръжието, но неговите офицери не били готови. След построяването на замъка за тях нямало предизвикателства. Били отегчени без постоянни войни и ставали все по-неспокойни. Един по един напуснали Гуинтал, докато останали само Хийвалд и Бентар. Когато и те умрели, останалите слуги изоставили замъка и се заселили в селото.
— Освен поколението на Бентар.
Брин кимна.
— Те не искали да напуснат това място и си построили къщичка недалеч. Утре ще ти я покажа. — Тя взе факлата от ръката му, отиде до камината, коленичи и запали дървата. Лумнаха ярки и топли пламъци и осветиха голямата стая. — Но това никога не… Това място е много важно за мен. Исках да го споделя с теб.
— Разбрах го. Тази стая е била почистена скоро, а ти си приготвила дървата днес следобед.
Разбира се, че е забелязал тези подробности. Гейдж виждаше всичко.
— Нямах време да направя кой знае какво. — Тя се намръщи при вида на остатъците от дъбовата заседателна маса и от столовете, които бе струпала в единия ъгъл на стаята. — Сигурно трябваше да махна тези неща още преди години, но те са част от стаята и от онова, което чувствам, когато идвам тук. — Тя се обърна към него. — Страхувах се, че няма да можеш да… — Тя занемя, останала без дъх.
Светлината на огъня очертаваше гигантската сянка на Гейдж върху гоблена, точно върху фигурата на Хийвалд, посвещаващ младия воин. За миг й се стори, че Хийвалд е оживял и че двамата са се съединили.
— Какво има? — попита Гейдж и тръгна към нея.
Брин видя как сянката слиза от гоблена и се усмихна.
— Нищо. Игра на светлината.
Гейдж и Хийвалд, мислеше си тя. Разбира се. Чудеше се как не го е осъзнала по-рано.
Гейдж спря пред нея и я загледа.
— Не съм сигурен, че този Хийвалд ми харесва.
— Защо?
— Защото го харесваш прекалено много.
Тя се засмя весело.
— Вярно е. Чувствата ми към него са особени и много силни. Но като вземем предвид разстоянието във времето, мисля, че ще ме разбереш. Ти много приличаш на него.
Гейдж поклати глава.
— Не се виждам като строител на крепост на мира. По-скоро би ми доскучало и бих се махнал като рицарите на Хийвалд. — Той погледна гоблена през рамо и остави факлата на стойката до камината. — Бас хващам, че и на него му е доскучало. Ако не е бил толкова упорит, той е щял да изостави замъка и да напусне Гуинтал. Сигурен съм.
— Той не би се върнал към войната. Защото е бил уморен и не е понасял вече всичко това.
— Не. — Гейдж се взираше замислено в лицето на Хийвалд на гоблена. — Но животът предлага на един мъж и други приключения, освен сеченето на глави.
Тя се усмихна.
— Може би е трябвало да стане някакъв принц на търговците.
— Възможно. — Погледът му се отмести към нея и той също й се усмихна. — Но това изисква майсторство и търпение, каквито вероятно са липсвали на Хийвалд. Изключителни мъже като мен са рядкост.
Усмивката й премина в смях.
— Говориш като Малик.
Неговата усмивка изчезна.
— Не, Малик е много по-търпелив от мен. — Той коленичи до нея и я загледа втренчено в очите. — Брин, защо искаше да споделиш това с мен?
Това беше моментът. Не бе мислила, че ще се окаже толкова несигурна и срамежлива. Тя облиза устни.
— Защото значи много за мен.
— Да. — Той чакаше.
— Искам да знаеш… Не мога да кажа, че не вярвам в това, което видях… — Тя посегна и сграбчи нервно ръцете му. — Но ако е станало… ако си убил Делмас… Искам да… — Тя затвори очи. — Приела съм го.
— Какво си приела?
— Че ако трябва отсега нататък да живея с тази вина, ще живея с нея. — Тя се наведе, сложи глава на гърдите му и прошепна: — Защото не мога да живея без теб.
— Благодаря ти, Боже! — Ръцете му обхванаха главата й и я залюляха леко. — Бях помислил, че никога няма да го кажеш!
— Ще се моля на Бог да ти опрости този грях. Аз съм виновна за това, което се случи. Ти беше невинен…
— Мълчи. Престанах да бъда невинен в деня, когато тръгнах с Хардраада на първото си нападение. — Той я целуна нежно по косата. — Но за теб ще бъде много по-леко, ако ми повярваш за това.
— Бих искала ти да… Нали ще ме… — Тя притисна устни до мощната му шия. — Искам да ти принадлежа тази нощ. Тук. На това място. Моля те, не ми отказвай.
Той я отдалечи от себе си и я загледа в лицето. Гласът му беше неспокоен.
— Мисля, че не мога да го направя.
Брин стана.
— Съблечи се. — Отиде до камината и взе одеялото, което бе приготвила. Разстла го пред огъня, съблече през глава роклята си и я хвърли настрана.
Обърна се към него.