Гол, мощен, готов. Тя тръгна разтреперана към него.
Сякаш гледаше приближаваща се буря. Знаеше, че ще я връхлети, ще я убие. И въпреки това бе преизпълнена с възторг и възбуда. Направи крачка към него, после още една.
Той изстена тихо, вдигна я и я облада диво, по животински, както го бе направил първия път.
Когато я изпълни, тя извика и отметна глава назад. Прегърна го здраво. Той бавно наведе глава и устните му покриха нейните.
Златна нежност. Огнена диващина. Само Гейдж можеше да ги съчетае така.
Той вдигна глава. Очите му блестяха.
— Аз… наистина… аз… обичам… о, по дяволите! — Той коленичи на одеялото и продължи с мощни, дълбоки тласъци.
Брин лежеше на пода и го гледаше. Косата му падаше до раменете като облак в черно и червено. Ноздрите му се разтваряха, докато се движеше в нея дълбоко и мощно.
Тя се устреми нагоре, искаше да поеме повече от него.
— Гейдж…
Потъмнели гоблени шепнеха зад него легенди за повехнала слава. Огнена светлина и пламъци. Хийвалд над нея, в нея, сянката му я завладява и й носи наслада. Не, този път не е Хийвалд. Гейдж — жив, вълнуващ, любящ. Единствен.
Съединени завинаги.
— Бих искала да ми го кажеш. Моля те. — Брин се надигна на лакът и го погледна. — Само веднъж.
— Какво да кажа?
— Всичко. Не само откъслеци.
Гейдж се усмихна срамежливо.
— О, разбира се! Макар че няма да ми е лесно. — Той целуна млечнобялата й гръд. — Имаш великолепни гърди. Обожавам ги!
— Аз не съм само гърди. Аз съм Брин от Фокхар.
— Осмелявам се да не се съглася. Ти си тези прекрасни гърди и това великолепно тяло. — Ръката му погали къдриците около женствеността й. — И това скривалище на блаженството. — Той я притегли върху себе си и я залюля напред-назад. — Как го обичам!
— Може да не влезеш вече там, ако не чуя от теб другите думи.
— О, искаш да чуеш, че си моята дама и моя жена ли? Че уважавам ума и сърцето ти не по-малко от тялото? — Косата й заглушаваше гласа му. — Това е тържествена декларация. Не зная дали я заслужаваш след всичко, на което ме подхвърли.
— Заслужавам я.
Той се засмя.
— Така значи. — Смехът му замря и той каза с прегракнал глас: — Аз… те обичам, Брин от Фокхар.
Сълзи опариха очите й. Ръцете й го прегърнаха здраво.
— Май не беше толкова трудно.
— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Той я претърколи на гръб и се надвеси над нея. — Сега аз се нуждая от твоите думи. Кога ще се оженим?
Брин се вцепени.
— Друг път ще говорим за това.
— Сега.
— Казах ти, че не искам да… — Тя го погледна настойчиво. — Моля те. Не разваляй тази вечер.
Той изруга едва чуто.
— Не можеш да живееш без мен, а не искаш да се оженим? Що за лудост е това?
Тя не отговори.
— Това не ми харесва — каза Гейдж отчетливо. — Водиш ме тук. Използваш ме. Караш ме…
— Не съм те използвала. Исках само… Защо не оставиш нещата така? Защо трябва да питаш още?
— Защото имам пагубния навик да искам да съм наясно! — Той замълча. Изучаваше лицето й. — Цял ден се държиш много странно. Следиш ме като хищник, готов за скок, а после ме приканваш да се съвкупявам с теб.
— Не стана нужда да те подканвам дълго.
— Вярно. Исках да се убедя, че всичко е наред и че мога да взема това, което искам. Но не всичко е наред, нали?
— Ще говорим, след като вземеш съкровището. — Тя стисна решително зъби. — Не искам да мисля за…
— Сватба? Деца? Напускане на Гуинтал?
Напускане на Гуинтал… Не си бе позволила даже да помисли, че ако се омъжи за Гейдж, може да възникне и такава възможност. Не бе мислила даже и за брак с него. Искаше само да се съедини с него, да му се отдаде, да взема от него. Искаше да открадне един миг на съвършенство, преди да…
Смразяващ страх я обзе при спомена за съня. Притегли го към себе си и го прегърна здраво.
— Не говори — промълви отчаяно. — Моля те, не говори. Още не. Не сега.
Той бе стегнат и се съпротивляваше, но изведнъж се отпусна и я прегърна по-силно.
— Много добре. Нека да не е сега. Мисля, че тази нощ взех достатъчно. Но скоро… Кълна се, Брин: скоро, много скоро!
Къщичката се оказа в още по-запуснато състояние от замъка. Върху сламения покрив бе паднало дърво и бе направило голяма дупка. Градината на майка й бе завладяна напълно от бурените.
— Е, няма да можем да прекараме нощта тук — каза сухо Гейдж, когато застана на прага и видя синьо небе през дупката. — На какво разстояние сме от пещерата със съкровището?
— Не е далече. Няколко часа. Но ще ми е нужна дневна светлина, за да го намеря.
Малик погледна одобрително слънцето.
— До залез ни остава повече от час. Най-добре ще е да пренощуваме и да тръгнем сутринта. — Той обърна коня. — Брин, има ли поток наблизо?