— В гората, на около миля. — Нощ в гората. Опасна нощ… Тя се обърна към къщичката и каза бързо: — Защо не пренощуваме тук? Аз се уморих, а вие? Колко му е да преметем? Направихме го в замъка. Поне ще имаме някакъв покрив над главите.
— В твоята къща има едно много голямо дърво. — Адуин направи гримаса. — И не ми се ще даже да мисля какво може да е свило гнездо в клоните му. — Тя смушка кобилата, подкара я към пътеката и извика през рамо:
— Не ме е страх от хлебарки, но чух нещо да пълзи. Сигурна съм.
— Брин, това е само една горска къщичка. Майка ти вече я няма. Предпочела е да я напусне. И за теб не е добре да оставаш тук.
Той си мисли, че не искам да си тръгна оттук, защото ме задържа споменът за майка ми. Страхува се да не се натъжа. Наистина ми е мъчно, но тази тъга е сладка.
Брин погледна към градината, където бе прекарала толкова щастливи утрини с майка си. Не усещаше присъствието на духове, както в замъка. Майка й бе убита жестоко, но целта на живота й бе постигната. Тя имаше лечителския дар и го бе приложила щедро и безкористно.
— Прав си, няма я тук.
Той я взе за ръка и я поведе към коня й. Топла вълна на спокойствие и сигурност я заля, когато Гейдж я вдигна на седлото.
— Зная, че си уморена. Скоро ще спрем. Нали каза, че потокът е само на една миля оттук?
Отново я разтресе ужасът, който я бе накарал да се възпротиви на напускането на къщата. Тази миля щеше да й се стори цяла вечност.
— Да. — Нямаше смисъл да се опитва да промени решението им. Можеше само да чака, да наблюдава и да се опитва да го предпази от опасността. — Върви напред. Аз ще те следвам.
Той вдигна вежди.
— Пътеката е широка. Можем да вървим един до друг. Но ако съм до него, няма да мога да го наблюдавам.
— Искам да остана сама за малко.
Той сви рамене и подкара коня си в тръс.
— Не изоставай!
— Няма. — Нямаше намерение да остава много назад. Трябваше да е близо, за да се намеси, ако го нападнат. — Ще бъда наблизо.
Някой ги наблюдава.
Не бяха изминали и четвърт миля навътре в гората, когато Брин усети студените тръпки на страха. Погледът й трескаво оглеждаше гъстия храсталак от двете страни на пътеката. Никаква следа от човек.
Как можеше да разбере дали зад тези храсти не се крият хиляда врагове?
Ръката й стисна поводите. Може би й се бе сторило. Сигурно страхът й правеше тези номера.
Велики Боже, не й се бе сторило! Там имаше някой! Бе толкова сигурна, както, че виждаше Гейдж на пътеката пред себе си.
Дланите й лепнеха. Трепереше. Защо Гейдж не усеща опасността като нея? Къде бяха воинските му инстинкти? Изглежда нямаше и представа. Може би така се е случило. Миг разсеяност и кинжалът…
— Гейдж!
Той я погледна въпросително през рамо.
Какво можеше да каже на човек, който вярва само на очите си? Че е сънувала смърт? Че усеща опасност наоколо? Никога няма да й повярва.
— Хайде! — Тя подкара кобилата в галоп и се изравни с Гейдж. — Уморих се от този бавен ход! — извика тя и ръката й плесна силно неговия кон по задницата.
— Защо по… — Гейдж й хвърли смаян поглед, но конят му изпръхтя и препусна с все сила.
Тя го последва и се изравни с него, когато задминаха Малик и Адуин.
— Брин, да не би… — започна Малик.
Пред тях пътеката завиваше. Ами ако Ричард чака Гейдж там?
Тя удари с камшика и взе завоя преди Гейдж. Там нямаше никой. Ричард не стоеше на пътеката в очакване на Гейдж.
Но очите ги гледаха. Движеха се все с тях. Дебнат. Наблюдават. Там.
Тя стигна до потока запъхтяна, с разтуптяно сърце.
— Какво правиш? — попита Гейдж, докато успокояваше жребеца си и скочи на земята. — Без малко да събориш Малик и Адуин!
— Кобилата беше жадна. — Брин се смъкна от седлото и поведе животното към водата. — Исках да стигна по-бързо дотук.
— Очевидно — каза сухо Малик, той и Адуин стигнаха също до потока. — Но ние наистина нямахме намерение да изпием потока преди теб.
— Зная. — Олекна й. Усещането, че ги наблюдават, бе изчезнало. Той не ги бе последвал. През листака на дърветата се промъкваха дълги слънчеви лъчи. Скоро ще мръкне и те ще бъдат в безопасност. Ако се случи, то ще бъде денем. — Най-добре ще е да разположим стана, преди да се е мръкнало.
— Отивам за дърва. — Гейдж тръгна към храсталака.
— Не! — Тя го дръпна назад. — Аз ще отида. Погрижи се за жребеца. Още е неспокоен.
— Аз също — промърмори той, докато Брин се отдалечаваше в гората. — С всяка минута ставам все по-неспокоен.
— Ще ми кажеш ли най-после? — Гейдж седна върху завивките си.
Тя очакваше този въпрос. Откак пристигнаха при потока той беше мрачен. Изненадващо бе, че не бе попитал нищо, докато вечеряха.