— Какво да ти кажа?
— Какво те тревожи.
— Нищо не ме тревожи.
Гейдж изръмжа.
— Не ме баламосвай. Сега е по-добре, отколкото на пътеката, но ти все още си като щик.
— Трудно ми беше… Замъкът, къщата…
— Има ли някаква причина да се страхуваш?
— Не се страхувам. — Тя легна до него и затвори очи. — Лека нощ. Очакваше да настоява, но той само изпъшка ядосано и я пое в прегръдката си.
Обгръщаше ги тъмнина. В тъмното той беше в безопасност. Трябва, да се събуди, преди изгревът да наруши тази сигурност. Ако изобщо заспи. В момента имаше чувството, че никога вече няма да може да спи.
— Ще бъда доволен, когато се махна от този остров — каза грубо Гейдж. — Не ми харесва това, което става с теб тук.
Не е виновен островът. Те бяха донесли злото тук. Тя го бе донесла. Ричард и неговата алчност. Ако Гейдж бъде убит, вината ще е нейна.
— Гуинтал не е виновен.
— Но, разбира се! Как може едно толкова съвършено място да бъде виновно?
— Не е… Лека нощ.
Той промълви нещо едва чуто и я прегърна по-силно. Боже, нека да не идва, молеше се тя. Нека сънят да си остане само сън!
Но то дойде.
Тя се събуди посред нощ в ужас. Нещо я стягаше в гърдите по-силно, отколкото в съня.
Защото той беше дошъл.
Тя усещаше погледа му, втренчен в тях, макар че не можеше да го види.
Колко време бе стоял тук, преди да се събуди Брин?
Лежеше смразена. Беше ужасно да не можеш да направиш нищо. Искаше й се да изтича в храсталака след него, крещейки.
Защо не, мислеше си тя отчаяно. Защо не бива да изтичам след него? Щеше да е по-добре, отколкото да го чакам да нападне. По-добре, отколкото да видя Гейдж убит!
Убит. Прилоша й при тази мисъл. Нямаше да го понесе.
Бавно и много внимателно тя отмести ръката на Гейдж от себе си и седна.
Движение. Там, в тъмното, нещо се промени… Погледът все тъй се взираше в тях, но сега беше по-предпазлив.
Така да бъде, помисли си яростно тя. Изправи се на крака, излезе тихо от светлината на угасващия огън и навлезе в гората.
Къде е?
Тя затвори очи и се опита да определи посоката. Очите й се разтвориха широко. Той идва!
Усещаше го да се движи през храстите — бърз и смъртно опасен.
След това видя очите му.
Жълти, жестоки, блестят в светлината на месеца.
Жълти?!
— Селбар! — пошепна тя.
Олекна й, чак й се зави свят. Протегна ръка и сграбчи ствола на най-близкото дърво. Не е Ричард! Селбар е! Вълкът изпълзя безшумно изпод храстите. Не бе възможно да сгреши. Белегът прорязваше рамото и гърдите му…
Тя се усмихна и пристъпи към него.
— Дойде да ме видиш, нали? — пропя тя. — Ела, момчето ми, дай да видя…
— Не мърдай! — Зад нея стоеше Гейдж. — Брин, спри там, където си!
Вълкът бе този, който спря. Селбар изръмжа тихо и приклекна, готов да скочи.
— Върни се — каза Брин и направи още една крачка напред. — Той няма да ме нарани. Ела, момчето ми, ела и…
Но какво му беше на Селбар? Той се взираше в нея, сякаш не я познаваше, зъбите му бяха оголени, той ръмжеше!
Гейдж направи скок, застана между нея и вълка и извади меча си.
— Не мърдай! Какво прави той?
— Прибери меча! Не го закачай!
Селбар се колебаеше, но продължаваше да ръмжи. След миг изчезна също толкова тихо, както дойде. Обзе я разочарование.
— Не трябваше да се намесваш. Селбар нямаше да ми направи нищо лошо.
— За бога, Брин, сляпа ли си? Той те дебнеше! След миг щеше да скочи и да ти разкъса гърлото!
Тя поклати глава.
— Нямаше да… — Брин си спомни как застрашително я бе погледнал вълкът и спря. С мъка си даде сметка, че Селбар не я бе познал. Той можеше даже да я убие, както каза Гейдж. — Забравил ме е.
— Трепериш. Върни се при огъня.
Тя се остави на Гейдж да я води през гората. Чувстваше се унила и замаяна.
— Не разбирам. Той се държеше, сякаш съм му враг. А аз никога не съм му била враг. Бяхме свързани… Аз го обичах.
— Зная, че си го обичала. — Гейдж я побутна нежно към завивките й и я загърна до шията с одеялото. — Той е диво животно. Не можеш да очакваш да помни дълго, като тебе.
И друг път го бе казвал. Тя беше спорила с него, но истината е била на негова страна.
— Мислех си, че тук нищо няма да се е променило. Че и той ще бъде същият.
Той седна до нея и я притегли към себе си.
— Как разбра, че е тук?
— Усетих го. Той ни следваше.
— Тогава трябва да си почувствала, че той те застрашава. Инак не би взела ножа ми със себе си.
— Нож?! — Тя го погледна изумена и проследи погледа му.
Гейдж я гледаше в ръцете.
Вцепени се от ужас. Ръката й стискаше здраво костната дръжка на кинжала на Гейдж.