Бе забравила колко загадъчно и зловещо е пътуването през пещерата. Лодката се плъзгаше безшумно по тъмнозелената вода, влизаше в блестящия кръг на слънчевата светлина, после фигурите в лодката се открояваха с ослепителна яснота и се гмурваха отново в мрака. Приличаше на движение през живота или може би през… вечността, мислеше тя като в сън.
— Брин, докъде? — попита Гейдж.
Тя се изправи и се огледа.
— След онзи завой. Там пещерата се разширява и има друг пристан…
Брин излезе последна от лодката, след като я привързаха към пристана. Сигурно и тя е била нетърпелива като тях, когато майка й я доведе за пръв път да види съкровището. Сега играчката бе овехтяла.
— В стената има ниша. Съкровището е там.
Преди да влезе в нишата, тя чу възбуденото възклицание на Адуин.
Гейдж стоеше като вкаменен. Погледът му бе вперен в десетките сандъци, препълнени с перли и всякакви скъпоценности.
— Боже мой! — промърмори той. — Трябваше да купя повече товарни коне.
— Можеш да дойдеш два пъти.
— Колко са хубави… — Адуин протегна ръка и докосна някакво златно блюдо.
Когато видя израза на Адуин, Брин бе обхваната от топло чувство. Никаква алчност. Само благоговението, което и Брин като дете бе изпитвала пред тази красота. Бяха омъжили Адуин още като дете. Не й беше позволено да познае радостите на другите деца.
Брин седна на земята в ъгъла, до един сандък.
— Много харесвам това, Адуин. — Тя измъкна дълга златна верига с квадратни червени камъни. — Винаги играех с тази огърлица, когато мама ме довеждаше тук.
Адуин седна до нея.
— Рубини ли са?
Брин окачи огърлицата на шията на Адуин.
— Не зная. Много са едри. Има ли значение?
Адуин поклати глава, посегна към сандъка и извади друга златна огърлица, украсена с аметисти и перли.
— Това ще ти отива. — Обви я около шията на Брин и отметна одобрително глава. — Не. Перлите са прекалено бледи за теб… — Тя коленичи и започна да рови из сандъка. — Смарагди! — Адуин показа тържествуващо друга огърлица. — Зелени. Винаги мисля за теб, когато видя дървета и трева…
— И аз — каза Гейдж.
Брин го погледна. Очакваше да е нетърпелив. Но той поклащаше глава снизходително.
— Дрънкулки.
Малик отиде до един малък сандък близо до вратата.
— С този ли започваме?
Гейдж погледна към сандъка.
— Защо не? — и тръгна към изхода.
— Искаш ли да ти помогнем? — попита Брин.
Гейдж поклати глава.
— Сами ще се движим по-бързо. И в лодката ще има повече място. Вие чакайте тук и си играйте.
Брин тутакси се обърна към сандъка.
— Тук някъде има една диадема с прекрасни сини камъни, Адуин. Често си представях, че съм кралица и украсявах короната си с парченца небе…
— Готови сме да тръгваме — каза Гейдж. — Ако можеш да се откъснеш.
— Но ти взе едва една четвърт от това тук! — каза Брин и се изправи. — Не искаш ли повече?
Гейдж се усмихна.
— Не ме познаваш. Искам всичко! Такава ми е природата.
— Тогава?
— Животните не могат да носят повече. — Той помогна на Адуин да се изправи. — А това е достатъчно да купя цяло кралство, ако поискам. Както ти ми обеща. Даже на мен би трябвало да ми стигне. Временно. Винаги можем да се върнем. Ти го каза.
— Да. — Брин сне диадемата и внимателно я сложи в сандъка.
— Не искаш ли да я вземеш? — попита Гейдж.
Брин поклати глава.
— Защо? Омръзнала ми е.
— Наистина ли?
Той се усмихваше толкова любопитно, че Брин го попита:
— Какво си мислиш?
— Че майка ти е постигнала възхитителен успех! — Той се обърна към Адуин. — А ти? Искаш ли нещо?
— Не от тези неща. Те са на Брин. — Адуин тръгна към лодката. — Но аз ще приема подаръка на Брин — малкия дял, който тя ми предложи. Не съм чак такава глупачка да мисля, че ще мога да си проправя път в този свят сама и без пукната пара.
— Пък Брин си мисли, че не се нуждае от никого и от нищо — мърмореше Гейдж, докато помагаше на Адуин и на Брин да се качат в лодката. — Колко е ободряващо да докоснеш действителността тук!
Брин можеше да му каже, че се нуждае от него и че действителността й приседна в момента, когато стъпи на Гуинтал. Бе объркана, болеше я сърцето, но сега всичко почти свърши. Гейдж взе съкровището си. Какво остана за нея?
Тя имаше Гуинтал, разбира се. Получи това, за което бе мечтала от дете, откак я откъснаха от острова.
Но ако вземе Гуинтал, трябва да се откаже от Гейдж. Той никога няма да остане тук. Преряза я нетърпима болка, но тя инстинктивно я отблъсна. Сега не трябваше да взема решения, нито да мисли за сбогуване. Имаше още време.
— Гейдж, сигурно разбираш, че тези стари животни няма да могат да замъкнат всичко това до лодките — каза Малик, когато след малко излязоха от пещерата на слънце. — Даже и да се движим бавно, товарът е много голям.