— Тогава ще останем в замъка, а ти ще доведеш Льофон и останалите, за да помогнат. — Гейдж вдигна Брин на седлото. — И ще изпробваш красноречието си пред онези любезни селяци, за да ги убедиш да ни снабдят със здрава каруца.
Малик изсумтя и погледна хитро Адуин.
— Не ми изглежда много вероятно. Напоследък забелязвам, че способността ми да убеждавам е намаляла.
— Аз също забелязах — каза спокойно Адуин. — Очевидно някои хора повече от други се поддават на празно самохвалство и на ругатни.
Брин не го чу. Очите й бяха вперени в гората, през която трябваше да преминат до замъка.
— Колко бавно трябва да се движим? Дотук вървяхме два дена.
— Може би три дена — каза Гейдж. — Ако тръгнем сега, преди залез.
— Тогава да тръгваме. — Брин подкара коня в тръс. Три дена до замъка. Три дена, докато бъдат в безопасност. Веднъж да стигнат твърдината на Хийвалд! Там всичко ще бъде добре. Когато пристигне Льофон, воините на Гейдж ще бъдат до него. Тогава вече никой няма да може да му навреди.
Но не и преди да стигнат до замъка.
Оставаше им един ден път до целта, когато Брин отново усети, че онези очи я гледат.
Тя стоеше до един малък поток и поеше кобилата, когато изведнъж разбра, че той е там.
Кой може да е там, чудеше се тя смутено. Селбар ли я следеше? Или по-опасен враг?
Тя вдигна глава и отчаяно се мъчеше да проникне през гъстия листак.
— Брин, време е да тръгваме — каза Адуин. Тя се опитваше да раздвижи вдървения си гръбнак. — Ще бъда доволна, когато стигнем в замъка. Този бавен ход е по-уморителен от бързия, нали?
— Какво? — попита отнесено Брин. Може да беше Селбар. И първия път някъде тук бе усетила, че я следи. — О, да, и аз вече съм нетърпелива. Искам да сме вече пристигнали.
А Гейдж да бъде вън от опасност зад стените на замъка, мислеше тя отчаяно.
До замъка им оставаха само няколко часа. Спряха да напоят животните.
— Не можем ли да продължим? — попита Брин. — Толкова сме близо!
— Ако искаме тези магарета да останат живи, не можем. — Той разхлаби товара върху гърба на едно от животните. — Те се нуждаят от почивка и от вода.
Но той бе там, наблюдаваше ги, както през целия следобед. Тя се доближи плътно до Гейдж. Той се мръщеше и тихо говореше нещо на Малик.
Малик сви рамене и кимна.
Гейдж се обърна към Брин и сложи поводите на жребеца в ръцете й.
— Ще напоиш ли коня ми? Искам да проверя товара на онова магаре.
Той отиде при магарето на няколко крачки от тях. Брин го погледа как поправя дисагите на магарето и поведе жребеца към потока, където стояха Малик и Адуин. Малик се обърна към нея с усмивка.
— Обещай ми да се грижиш за Адуин тази вечер, след като ви оставя в замъка. Тя ме успокоява, че не се бои от хлебарки, но аз не й вярвам.
— Имаш намерение да тръгнеш още тази вечер, за да доведеш Льофон? Защо не почакаш до утре сутринта?
— Гейдж е нетърпелив. — Малик вдигна вежди. — Сигурен съм, че си го разбрала. — Той я заобиколи и сложи ръка върху седлото на жребеца. — Иска да бъде…
Наистина ли се чу нещо в храстите? Тя се обърна и се повдигна на пръсти да погледне над главата на Малик. Гейдж бе изчезнал!
Брин изтърва поводите и блъсна Малик настрана.
— Гейдж!
— Спокойно. — Малик я хвана за ръката. — Скоро ще се върне.
— Къде отиде?
— Тръгна след вълка. Зърна го в храстите преди два часа.
Олекна й. В края на краищата не е Ричард.
— Наистина ли е видял Селбар?
Малик кимна.
— Както и ти, нали? Гейдж е забелязал колко си разтревожена. Всички видяхме колко си смутена. Трудно бе да не го забележим. Той ми каза да те занимавам, докато се отърве от вълка. Не искаше тази вечер, след като заспим, да се опитваш пак да тръгваш след него.
Обзе я страх.
— Какво значи „да се отърве от него“?
— Няма да го убива — отговори бързо Малик. — Просто иска да го пропъди надалеч.
Но ако Селбар нападне Гейдж? Единият от двамата ще умре.
— Не трябваше да го прави. Накъде тръгна?
Малик поклати глава.
— Няма да ти кажа. Гейдж не иска да му се пречи.
— Той няма да нарани вълка, Брин — каза Адуин. — Вярвай му.
— А мога ли да вярвам на Селбар? — Брин блъсна Малик настрана и хукна към храстите до магарето, където бе видяла Гейдж за последен път. Клоните шибаха ръцете и тялото й, докато си проправяше път през храсталака. Бяха минали само мигове; той не е могъл да отиде далеч.
Но Селбар може да е чакал…
Болка!
Тя се олюля. Щеше да падне от мъка. Устата й се разтвори в ням писък.