— Обувай си обувките, жено. Трябва да стигнем до лагера, преди негодникът да е умрял.
— Лагера ли? — Тя бързо обу обувките си и завърза косата си с кожена връв. — Ще ме водите в лагера на крал Харълд?
— Харълд е мъртъв. Всички са мъртви. Победиха ни. — Той отново я сграбчи за китката и я повлече към вратата. — Но аз няма да ставам роб на тези нормандци. Ще използваш уменията си, за да излекуваш онзи сарацин или ще ти прережа хубавичкото гърло.
— Сарацин ли? — Брин не разбираше нищичко. Нормандците бяха победили англичаните и въпреки това Ричард говореше за неверници.
— Не мога да напусна Редфърн! Съпругата ви е много болна, откакто тръгнахте с крал Харълд. Всяка нощ има треска и аз трябва…
— Глупачка! Не разбираш ли, че всичко се промени? Тя няма значение. Всичко е свършено. Изгубих… — Той спря и я задърпа навън.
— Чакайте! Торбата с билките ми! — Брин имаше време само да грабне голямата кожена торба, преди Ричард да я извлече от стаята през коридора и да я изкара навън, в двора пред конюшните.
Брин гледаше объркана как войници носят горящи факли. Слуги и коняри се бяха скупчили на изплашени групички до стените. Конете се движеха неспокойно и дъхът им се виеше в студения въздух.
Един войник се приближи на кон в ярко грейнала желязна броня.
— Това ли е жената?
Ричард кимна.
— Брин. Сега можем да тръгваме, капитан Льофон.
От къщата, тичешком изскочи Делмас. Лицето му беше бяло, а изражението напрегнато на светлината на факлите.
— Но, лорд Ричард, какво ще стане с мен? Не можете да я отведете. Тя е моя…
— Ти, самонадеяно прасе! — Ричард замахна с ръка и го събори в калта. — Ще правя каквото пожелая! — Той се качи на коня си и извлече Брин на коня пред себе си. — И ще взема каквото ми е необходимо. Сега тя служи при мен.
Той пришпори коня си в галоп и капитанът нормандец махна на войските да потеглят.
— Не трябва да напускам съпругата ви — каза Брин отчаяно, когато видя как имението се отдалечава. — Тя може да умре без мен.
— Значи ще умре. Забрави я. От днес нататък ще принадлежиш на нормандците.
— Какви нормандци?
— Лорд Гейдж Дюмон. Той има един офицер сарацин, който е бил ранен и аз дадох дума, че ще го излекуваш. Ти си моят дар за него. — Ричард се усмихна язвително. — Макар да се съмнявам, че този чуждестранен дивак познава благодарността.
— Не можете да ме дадете на него. Аз не съм ваша робиня.
— Съпругът ти е мой роб. Това каква те прави?
— Аз не съм… — Брин замълча, когато той болезнено я стисна и бронята му се впи в плътта й.
— Добре ме слушай, Брин от Фокхар, ще излекуваш този сарацин и ще служиш на нормандеца както иска той. — Ричард шепнеше в ухото й. — А ако спечеля благоразположението му, ще го убедя да те изпрати пак при болната ми жена. Забелязал съм, че я обичаш. Няма да ти се иска да я видиш как умира поради липса на грижи, нали?
Прилив на гняв обзе Брин. Той изобщо не се интересуваше от Адуин, но я използваше, за да принуди Брин да изпълни волята му. Адуин беше пионка както самата нея. Всички те искаха да я използват — Делмас и лорд Ричард, а сега и този… този нормандец.
— Скоро имението ще опустее — продължи Ричард. — Когато чуят, че сме изгубили битката и че нормандците превземат страната, прислугата ще се разпръсне като овце. Кой ще се погрижи за Адуин?
— Лорд Келс няма да й позволи да умре.
— Лорд Келс е пленник и по всяка вероятност също ще стане роб на нормандеца.
Надеждите й умряха при тези думи.
— Значи разбираш, че ти отговаряш за Адуин. Само ти можеш да й помогнеш.
Брин искаше да се обърне и да го удари. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна и преизпълнена с омраза.
— Служи на нормандеца, а аз ще намеря начин да те пратя обратно в Редфърн. Ако не се подчиниш, ще забравя, че Адуин съществува. — Той я поотпусна. — Разбрахме ли се?
Да, от първата им среща тя го бе разбрала и бе вникнала в способността му да прави зло. Брин кимна разтреперана.
— Ще служа на нормандеца… засега.
— Засега — повтори Ричард. — Никога не се предаваш, нали така? — Той се изсмя грубо. — Кучка! Знаеш ли колко пъти си ме вбесявала и си ме принуждавала да напускам имението? Помниш ли как веднъж ме погледна с тези огромни очи, сякаш гледаше през мен, сякаш бях нищо. Аз исках да те съсипя, да те изнасиля, да те смачкам в калта. И ти го знаеше, нали?
— Да.
— Е, по-добре не се опитвай да въртиш смелите си номера на нормандеца. Няма да го има лорд Келс да те пази от него. — Той продължи, като се опиваше от всяка дума. — Ако не успееш да излекуваш сарацина, той ще те използва както намери за добре и когато свърши, вероятно ще те пусне на войниците си. Гейдж Дюмон е безмилостен мъж и същият варварин, като онзи кучи син Уилям, на когото служи.