Гейдж!
Селбар! Не, не, не!
Грешка. Бе тръгнала в грешна посока. Болката остана там. Не, тя бе навсякъде. Сляпа. Мрак.
Тя залитна… нанякъде, следвайки само инстинкта си.
Пак болка!
Тя се преви одве… Гърбът й!
Не, гърбът на Гейдж… Болката на Гейдж!
Напред… Напред!
— О, колко приятно! Дойде сама при мен. А аз се страхувах, че ще трябва да те примамвам в мрежите си — каза лорд Ричард.
В краката му бе проснат Гейдж; от гърба му стърчеше кинжал.
Не бил Селбар. Ричард…
Гейдж е ранен. Гейдж умира! Кръв тече по листата! Ричард се пресегна и извади кинжала от тялото на Гейдж. Ослепяваща болка я разтърси. Минаха няколко мига, преди да осъзнае какво й казва Ричард.
— Да си призная, не се надявах да се отърва толкова лесно от нормандеца. Така се беше увлякъл по следите на нещо свое, че не ме чу как го издебнах изотзад. — Той се наведе и избърса кинжала о тревата. — Но той беше силен звяр. Наложи се да го пронижа два пъти и още не е умрял.
Още не. Но скоро, толкова скоро!
— Не искаш ли да му помогнеш? — попита тихо Ричард. — Съмнявам се, че ще можеш да го излекуваш, но би могла да опиташ. — Той я повика с пръст. — Ела, Брин, лекувай го.
Ако се приближи, той ще я убие. Ако не се приближи, Гейдж със сигурност ще умре.
Малик. Малик почти сигурно я е последвал. Ако можеше да задържи Ричард тук поне за малко…
Тя тръгна бавно към Гейдж. Идвам. Не умирай, моля те, не умирай…
— Проследил си ни от Селкърк?
— Разбира се. Пристигнахме същия ден, след като се стъмни.
Боже, той кърви! Кръвта му изтича! Малик, къде си?
— Не знаех, че ни следваш — каза унило тя.
— Спазвах необходимата дистанция. Предпочетох да вървя по следите ви, вместо да ви следвам отблизо. Сам човек няма много шансове срещу двама воини като Дюмон и арабина.
— Не можа ли да събереш васалите си?
Той поклати глава.
— Страхуваха се. Глупаци. Не можаха да разберат, че бъдещето не обещава нищо под короната на Уилям.
Гейдж дишаше едва-едва. Дали кинжалът е наранил дробовете му?
— Вземи съкровището и ни остави. Не го искаме.
— Вие може и да не го искате, но арабинът е друго нещо. Мисля, че той ще се бори ожесточено, за да не загуби такава плячка. — Той погледна към Гейдж. — Освен това той цени нормандеца. Когато разбере, че съм го убил, ще ми се наложи цял живот да се оглеждам през рамо. Не, моят план е по-добър. Чакам, премахвам ви един по един и нямам проблеми.
— Какво те кара да мислиш, че Малик няма да тръгне веднага след теб?
— Ако го направи, е мой. — Ричард се усмихна. — И двамата знаем колко добър ловец съм.
— И Адуин ли ще убиеш?
— Адуин не ми носи любов. Не се нуждая от свидетели да ме чернят пред Уилям и двора му, когато заема мястото си сред тях. Да, и тя ще трябва да си отиде. — Сърдита гримаса изкриви красивото му лице. — Движите се много бавно. Да не би да искате да ме измамите?
— Не.
— Мисля, че искате. — Ръката му стисна дръжката на кинжала. — Да промуша ли нормандеца още веднъж?
Обзе я панически ужас.
— Защо? Нали каза, че ударът ти бил смъртоносен?
— Още не е умрял. Или е? Ела да видиш.
Ставаше нетърпелив. Тя не може повече да чака Малик. Трябва да се справи сама.
— Идвам.
— Не бързаш много. — Той се наведе над Гейдж с вдигнат кинжал.
— Чакай! — Брин изтича последните няколко метра и коленичи до Гейдж.
— Така е по-добре. — Ричард се изправи и я изгледа. — Винаги съм те искал така — на колене пред мен. Жалко, че нямам време да ти се порадвам.
Когато удари, той ще изгуби равновесие за миг. Едничкият й шанс е да се хвърли и да го удари в корема с глава. Ако го остави без дъх, ще може да му отнеме кинжала. Света Богородице, това ще ми отнеме време, а на Гейдж му остава толкова малко! Тя погледна яростно Ричард.
— Какво чакаш? Удряй!
— Каква саможертва. Жалко, нормандецът никога няма да узнае колко си му предана. — Той стисна дръжката на кинжала и се подготви да удари.
Тя промълви молитва, готова за скок. Кинжалът се вдигна.
— Радвам се, че ме гледаш. Крайно незадоволително бе да заколя нормандеца откъм гърба. Не беше като да…
Той изкрещя и падна напред!
Малик?
Сива козина, жълти очи, бели зъби, впити отзад в шията на Ричард. Селбар!
— Боже! — Ричард проклинаше, ножът в ръката му напразно търсеше цел с бесен замах.
Но Селбар беше зад него и с ръмжене го мяташе насам-натам за шията като някакъв заек.
Вълкът го отпусна за момент. Ричард се претърколи, обърна се с лице към него и замахна с кинжала.
Брин инстинктивно се хвърли напред и отклони острието настрани.
— Кучка! — Ръката на Ричард я събори на земята.