Чу се ръмжене и над нея прелетя светкавица в сиво и бяло.
Крясъкът на Ричард се превърна в хриптене. Зъбите на Селбар бяха разкъсали гърлото му.
Брин гледаше ужасена как вълкът го събори на земята.
Кръв. Агония. Смърт. Край, преди началото. Селбар остави трупа на Ричард и се обърна към нея.
Жестоки очи, окървавена уста и оголени зъби.
После с един скок изчезна в гората.
Виеше й се свят. Всичко бе станало толкова бързо, че бе трудно да го възприеме.
Но успя да осъзнае факта, че Ричард лежи мъртъв. А Гейдж? Дали не е късно?
Не, още имаше живот.
Тя пропълзя до Гейдж и го взе в прегръдката си.
— Тук съм. Гейдж, аз съм тук! — Тя го залюля нежно. Ръцете й търсеха раните на гърба му.
Две. Близко една до друга. Много дълбоки.
— Не бива да ме оставяш. Чуваш ли ме? Трябва да живееш!
— Брин? — До нея стоеше задъхан Малик и я гледаше. — Много ли е зле?
— Зле е. — По лицето й течаха сълзи. — Малик, той умира.
Лицето му побеля, но покрусата трая само един миг.
— Трябва да го съживиш! Както съживи мен!
— Може да не успея… Различно е.
— Защо?
— Не мога да се отделя от него. Усещам болката му. Все едно, че ранената съм аз — пошепна тя. — Досега не ми се е случвало. Не зная дали ще мога да се справя.
— Боже… Нищо ли не можеш да направиш?
Не беше сигурна… Приличаше на препъване в мрак. Гейдж потъваше все по-дълбоко, като по спирала. Ще може ли да стигне до него?
Трябва да стигне.
Малик коленичи до нея.
— Какво да направя? Трябва ли ти торбата с билките?
Билки? Тя го загледа с невярващи очи.
— Той не трябва да умре — прегракнало каза Малик. — Трябва да има някакъв начин…
— Не мога да стигна до него. — Тя го прегърна още по-силно. Той се отдалечаваше с всеки изминал миг. — Как не разбираш? Не мога да го стигна!
— Не мога да повярвам, че ще го оставиш да умре — каза грубо Малик. — Мисли!
Не можеше да мисли. Болката бе непоносима. Болката на Гейдж… Нейната болка… Една.
Една! Тя бе едно с Гейдж! Изведнъж си спомни нощта, когато баща му умря. Докосна го, съедини се с него и болката му бе облекчена, защото се раздели между двамата.
Но това бе лекуване на чувствата, не на физическа болка. Да се отдаде изцяло на съединяването с умиращ…
— Какво има? — попита Малик.
— Не мога да се отделя… но ако мога да стана едно с него… може да успея да го достигна и да го накарам да ми позволи да го излекувам.
— Не те разбирам.
Нямаше време да обяснява. Това бе единствената й надежда. Тя легна на тревата, прегърна Гейдж и внимателно покри раните с дланите си. Няма топлина. Няма болка. Изплаши я липсата на болка — знак, че той си отива.
— Брин?
— Аз заспивам — каза тя и потъна в мрака. Това нямаше да е сън, но нямаше друг начин да опише това потъване в царството на сенките. — Не бива да ни докосваш, докато се събудя.
— Нека да ви закарам до замъка. Скоро ще мръкне. Не мога да ви оставя с Гейдж в гората.
— Не трябва да ни докосваш! — повтори тя натъртено и затвори очи. — Докато се събудя!
— Колко време…
Може би вечно. Ако успее да се свърже с Гейдж, той може да я вземе със себе си, макар и погълнат от мрака.
— Колкото потрябва.
Тя почувства колко е разтревожен Малик, но нарочно не му обърна внимание и се предаде на черната спирала около Гейдж.
Идвам, любими. Чакай ме!
— Какъв ужас! — пошепна Адуин. Двете прегърнати тела бяха напълно неподвижни. — Сигурен ли си, че са още живи?
Малик кимна и стъкна огъня.
— Живи са.
— Но минаха вече часове! — Ноктите на Адуин се впиха в дланите й. — Не понасям това чакане. Искам да правя нещо!
— Направихме каквото можахме.
— Запалихме огън и ги завихме с одеялото — каза нетърпеливо тя. — Сигурно може да се направи още нещо.
— Ако може, прави го Брин. Чувстваш се виновна, но вината за раните на Гейдж не е твоя. Ричард преследваше не жена си, а съкровището.
— Зная. — Част от нея знаеше истината, но през годините Ричард бе насадил дълбоко у нея чувството за вина. Жената винаги е виновна. — Аз просто… обичам Брин. Ако не беше дошла в Редфърн заради моята болест, ако не ми беше помогнала…
— Ако в небесата не се бе появила кометата и не бе подтикнала решителността на Уилям. Ако не бях позволил на саксонците да ме ранят… — Той се усмихна тъжно. — Знаеш ли, човек може вечно да търси вината си. Приеми го като съдба, Адуин.
— Ако го приема като съдба, аз съм безпомощна. Прекалено дълго бях безпомощна. — Тя помълча. — Мислиш ли, че ще трябва да върнем тялото на Ричард в Англия за погребване?
— Нямам намерение да изравям този паразит.