Тя погледна към гората, където Малик бе замъкнал трупа на Ричард и го бе погребал, преди да отиде за нея.
— Тогава не трябва ли да помолим свещеника от селото да го премести в осветена земя?
— И да им дадем повод да устроят хайка на Селбар и да го убият? — Малик поклати глава. — Предпочитам вълка пред безсмъртната душа на твоя съпруг. Той струва много повече.
Тя не започна да спори. Ричард бе навредил на прекалено много хора в живота й. Тази нощ можеше да вземе и още жертви.
Адуин погледна пак към Брин и Гейдж, прегърнати и неподвижни като изваяни от мрамор. Изведнъж осъзна, че не бяха напълно неподвижни. Под неподвижната повърхност тя долавяше вибрация и напрегнато движение.
— Малик, какво става? — пошепна смаяно тя.
Малик също усещаше борбата.
— Мисля, че тя се бори с драконите. Бог да й помага!
Той не ме слуша, мислеше отчаяно Брин.
Не бе очаквала да бъде така. Не бе очаквала съединяването да изисква и припомняне.
Горчиви спомени от детството на Гейдж — самотно и недоверчиво момче, отказващо да признае всякаква слабост.
Хардраада, татко, приеми ме. Мога да бъда каквото поискаш.
Горящи градове, кръв, насилие. Омръзна ми. Не стига ли? Приеми ме!
Отхвърляне. Страдание. Изтощение. Тогава ще вървя по свой път. Не се нуждая от теб.
Византия. Съвсем чужда. Изучи я. Не е по-чужда от света на Хардраада.
Коприна и канела, тъмнокожи роби, голи пустини, изгарящо слънце, камили… Малик…
Спомените кипяха и преминаваха твърде бързо, за да бъдат възприети. Тя отчаяно се пресягаше през тях, опитваше се да ги задържи и да го накара да разбере.
Чуй ме, Гейдж! Аз съм част от теб, минало и настояще… завинаги! Сега ти си слаб, но аз съм силна. Ти се нуждаеш от моята сила. Вземи я! Повярвай ми! Приеми помощта ми!
Боже, чуй молитвите ми!
— Ръцете ти… са горещи.
Гласът на Гейдж.
Брин с мъка си проправи път нагоре през мрака и отвори очи.
Той се взираше в очите й.
— Парят… махни… ги.
Тя разбра изведнъж, че дланите й, покриващи неговите рани, са топли, тръпнещи, целебни. Благодаря ти, Боже!
— Брин?
— Шшт. — Тя разпери пръсти и усети силата да струи през тях. — Тази топлина е добра. Затвори очи и спи.
Той затвори очи и след миг се унесе. До нея стоеше Малик, но тя не го виждаше ясно. Сега съществуваше само Гейдж и силата, която тя му вливаше.
— Гейдж? — каза Малик. — Брин, аз трябва да зная!
— По-добре е. — Тя затвори очи, за да се съсредоточи. — Иди си. Сега нямам време за теб.
— Както кажеш — каза дрезгаво Малик. — Както искаш. — Тя го чу да се отдалечава и да мълви ликуващо: — Адуин, той е по-добре! Тя каза, че е по-добре!
Петнадесета глава
Тя седеше до огъня и разресваше косата си.
Гейдж обичаше да гледа как Брин прокарва гребена през този лъскав облак. Спомни си за миг онази нощ в палатката край Хейстингс — тя се смееше и разресваше брадата на Малик. Сега светлината на огъня караше златните нишки в кестенявата й коса да светят като живи и…
Светлината на огъня? Огнище? Спомняше си само гората и… болка, хапеща болка в гърба…
— Вълкът… — Боже, гърлото му бе пресъхнало до болка и той квакаше като жаба. Опита пак. — Селбар…
Тя спря и го погледна с лъчезарна усмивка.
— Време беше да се събудиш. Минаха повече от три седмици и аз имам нужда от помощ. Не мога да правя всичко сама. — Брин наля вода в дървена чаша. — По-лесно ще ти е да говориш, ако пийнеш малко. Мокрих ти устните и ти давах по малко бульон, но гърлото ти сигурно още е съвсем сухо. — Тя повдигна главата му и му помогна да пийне. — Така е по-добре, нали?
Той кимна и огледа стаята. Стаята за съвещания. Лежеше на сламеник в стаята за съвещания в замъка.
— Как…
— Донесохме те тук, щом прецених, че можем да те местим. Знаех, че ще мине много време, докато се излекуваш. Не можехме да останем в гората. Стана много студено. — Тя погледна към гоблена с Хийвалд и рицаря. — Пък и си мислех, че е възможно тук да получа малко помощ.
Но как е бил ранен, по дяволите?
— Селбар?
— Не беше Селбар. Беше Ричард. Той те е пробол в гърба.
Боже, трябваше да бъда по-бдителен! Бях толкова увлечен в проследяването на вълка, че съм забравил за предпазливостта.
— Глупаво…
— Не си глупав — каза тя разпалено. — Ти се мъчеше да ми помогнеш.
— Глупав.
— Упорит — поправи го тя. — Не искаш да чуеш ничие мнение, освен своето. Трябваше да се поучиш още в Свенгард, когато едва не загуби главата си от инат. — Тя остави чашата. — Но защо споря с теб? Ти наистина постъпи глупаво, като ме измами и хукна да се оправяш сам със Селбар.