— Страхувах се… за… теб.
— Зная. — Брин се усмихна. — Както и аз за теб. Но не от Селбар трябваше да се боим ние с теб. Той уби Ричард и ни спаси. — Тя сложи пръст на устните му. — Останалото ще ти разкажа после. Сега е време да поспиш.
Гейдж нямаше избор. Черната летаргия вече го завладяваше малко по малко.
— Малик?
— Добре е. Пратих ги с Льофон до Хейстингс.
— Хейстингс?
— Да доведат твоите кораби. Дългото пътуване по суша няма да ти понесе.
Той се намръщи.
— Ще му… отнеме… много… време.
— Не, няма да му отнеме. До пролетта ще бъде тук. — Тя отметна кичурите коса от лицето му. — А ти няма да си събрал достатъчно сила дотогава.
— Лъжеш се…
— Надявам се, че си прав. Но трябва да ми го докажеш.
Твърде слаб съм даже и за да споря, помисли си той с отврата.
— Да… по-късно.
— Направи го. — Тя го покри с одеялото и стана. — Но сега почивай, а аз ще отида при Адуин и Алис да им съобщя, че най-после си благоволил да се събудиш и да се върнеш при нас.
Сънят вече го унасяше, когато си спомни почти забравените вече нейни думи.
Свенгард. Никога не й бе споменавал за момчешкото си поражение в Норвегия. Откъде можеше да знае?…
— Адуин! Алис! Той дойде на себе си! — Брин се втурна тичешком в спалнята на Адуин с тези думи на уста.
Адуин вдигна поглед от стана си.
— Защо си толкова възбудена? Постоянно казваше, че е само въпрос на време.
— Но трая толкова дълго! Три седмици… Не можех да разбера. Знаех, че набира сили. — Тревогата и възбудата, която не бе показала пред Гейдж, се изливаха сега. — Трябваше да допусна, че ще му трябва повече време от обичайното. Какъв упорит човек! — Брин откачи наметалото си от куката на стената. — Не мога да остана на затворено. Искаш ли да се разходиш с мен?
— Навън вали сняг.
— Не ме е грижа. Трябва да изляза. Заваля едва преди няколко часа. Алис?
— И да се пльосна на онези хлъзгави камъни на двора? Не ми се ще да родя тази нощ. — Алис се усмихна снизходително. — Отивай. Разходи се колкото искаш. Не си се отделяла от леглото му, откак е ранен. Ще го наглеждам вместо теб.
— Няма да е нужно. Той заспа и ще минат часове, докато се събуди. А аз няма да се бавя. — Тя излезе от стаята, изтича надолу по стълбите и мина през предната врата. Спря се и пое дълбоко дъх. Въздухът беше студен. Едрите снежинки падаха спокойно на земята. Нямаше и помен от вятър. Стъмваше се. Светът бе в сиво и бяло. Камъните в двора не се виждаха от сняг.
Прекрасен сняг! Прекрасен Гуинтал! Прекрасен свят!
Той се събуди и се върна при нея. Беше толкова щастлива, че искаше да затанцува из двора. Но продължи внимателно към подвижния мост. Алис беше права: под снега сигурно имаше и лед.
Почти бе стигнала до портата, когато видя стъпки в снега. Тя спря и пое дълбоко дъх. Четири ясно отпечатани стъпки. Не е възможно да ги сбъркаш.
Отпечатъци от лапи.
Селбар.
Тя тръгна бавно с очи, приковани в снега. Опита се да проследи движенията на вълка. Беше минал по подвижния мост, дошъл до портата и седнал на това място да гледа замъка. Нещо го бе смутило: скочил на крака, обърнал се и изтичал обратно към моста. Дали не бе станало, когато тя излезе от замъка?
Брин пристъпи още по-бавно към моста. Няма да е там. Някакъв мимолетен спомен го бе притеглил към двора, където бяха прекарали толкова часове заедно с нея. Но тя не бива да се надява. Той не я помни. И не й вярва. Сигурно вече е далеч в гората, при глутницата.
Тя излезе през портата.
Селбар стоеше на края на моста с лице към замъка, сякаш я чакаше.
Тя спря, вгледана в жестоките, златисти очи. Миговете течаха. Между тях тихо падаше сняг — като воала на изминалите години.
— Благодаря ти — пошепна тя.
При тези думи Селбар отметна глава. Само бе познал гласа й или някак я бе разбрал?
Той се обърна и се мушна в гората.
За миг я завладя съжаление, но след това я заля топлата вълна на доволството. Той се бе върнал при нея. Тя знаеше, че никога вече няма да е същото. Животът бе променил и двамата, но връзката бе останала.
Изведнъж Брин си даде сметка, че Селбар е като Гуинтал. Направи грешка — върна се при тях в очакване всичко да е същото, както го виждаха детските й очи. Трябва да приеме промените в Гуинтал, както бе приела променения Селбар. Ако има късмет, един ден те отново ще бъдат изцяло нейни.
През следващите три дена Гейдж само ядеше и спеше. Това бе обичайно за тази фаза на лечението, но Брин бе смаяна от силата и енергията, която той набираше с всеки следващ момент. Помисли си, че няма защо да се чуди. Гейдж се възстановяваше със същата непреклонна решителност, с която обикновено се изправяше пред живота. Щеше да я опровергае и да се възстанови напълно, преди да се е върнал Малик.