— Пак това проклето бреме на вината. Ще трябва да лекуваме и нея. Не желая да имам камила за жена.
— Тези създания наистина изглеждат много странно. И след като ги видях през твоите очи, не ми се иска да бъда сравнявана с толкова грозно животно.
Гейдж изпъшка.
— Извинявай — каза бързо тя. — Не исках… Зная, казах, че не трябва да говорим за…
— Шшт. — Той я притегли по-плътно до себе си. — Писано е да стане.
— Наистина ли ми вярваш?
— Бих ли могъл иначе? Не вярвам в магии, но на теб ти вярвам. Ти не си магьосница. — Устните му докоснаха слепоочието й. — Но ако на този свят има магия, това си ти, Брин.
Тя сложи глава на гърдите му. Бореше се със сълзите, не можеше да продума. Вече не беше сама. И никога няма да остане сама. Той бе влязъл в кръга.
10 април 1067 г.
Гуинтал
Гейдж пристъпи в залата и извика нетърпеливо:
— Брин! Къде, по дяволите, си се скрила?
— Тук! — Брин слезе по стълбата. — Макар че не би следвало да отговарям на такава грубост, аз не…
— Пристигнаха! — Той я вдигна през кръста и я завъртя в кръг. — Льофон идва по пътеката! Видях го! Те са само на няколко мили. Хайде да ги посрещнем.
Пристигнали са. Лудешка смесица от чувства завладя Брин. Знаеше, че този момент ще настъпи. Мислеше, че е подготвена за него. Сега й се искаше само да избяга и да се скрие. Тя се отдръпна и се насили да се усмихне.
— Ти върви. Аз ще изтичам да кажа на Адуин и на Алис.
Той бе тръгнал да излиза, но спря и се обърна към нея.
— Какво има?
Трябваше да се досети, че ще улови тревогата й въпреки собствената си радост. След съединяването им той бе станал изключително чувствителен към всяка нейна емоция. Но как да му обясни объркването си?
— Това е ново… Всичко ще бъде различно.
Той се вгледа в лицето й.
— Трябваше да поговорим за това досега. — Той я хвана за китката и я поведе нагоре по стълбата. — Хайде, ела.
— Но ти искаше да посрещнеш…
— Мога да почакам. — Той я замъкна по коридора до стаята за съвещания и затръшна вратата.
— А сега, кажи ми какво има.
Брин се огледа. Бяха прекарали толкова щастливи часове тук през тази зима. Спокойни и лениви дни. Безкрайни нощи на страст. Всичко свърши. Е, какво беше очаквала? Даже и да не бяха пристигнали Малик и Льофон, този вълшебен период щеше скоро да свърши. Напоследък, с оздравяването си, Гейдж ставаше все по-неспокоен. Не беше човек, който би се мотал дълго из рая.
— Когато си отидем, това място ще ми липсва.
— И на мен. — Той се усмихна. — Затова трябва да идваме по-често.
Тя отвори широко очи.
— Наистина ли?
— Защо се чудиш? Срамно ще е да оставим този хубав замък да пустее.
— Разбира се, ще накараме Льофон да го поправи.
— Тази задача няма да му хареса. — Тя се отпусна в ръцете му и сложи глава на неговата гръд. — Ще дойда с теб, където пожелаеш. Ние не трябва… Искам да си щастлив.
— Тогава не се опитвай да ме направиш нещастен. Знаеш, че няма да съм доволен, ако тъгуваш за това място. — Той взе в длани лицето й и я загледа с тъжна усмивка. — Ти направи тъй, че да усещам поне част от онова, което чувстваш ти за всяко нещо.
— Не съм искала да се натрапвам. Не можех иначе. — Тя вдигна глава. — Предпочиташ да беше умрял ли? Направих каквото трябваше да направя, за да те върна към живота. — И за мен не е добре. Някои от твоите спомени изобщо не са хубави, а сега са и мои. Ако не се накарам да спра и да помисля, понякога бих действала по същия варварски начин като теб.
— Не мога да си представя такъв случай. — Устните му докоснаха веждата й. — Но виждам, че трябва да се пазя от гнева ти.
— Много умно! — Брин премигна, за да спре сълзите. — Време е вече да разбереш, че трябва да си внимателен с мен. Имаш късмет, че те обичам.
— Брин, аз не мога да бъда такъв, какъвто би искала — каза тихо той. — Не съм като твоя Хийвалд, който е бил доволен да остане тук завинаги. Постоянно ще искам да видя нещо ново, да направя още нещо. Ако си честна пред себе си, ще признаеш, че и ти не би искала да останеш тук. Напоследък също си много неспокойна.
— През целия си живот съм искала да се върна тук — възрази тя. — Защо трябва да се променям?
— Не мога да го кажа вместо теб. Ще трябва ти да ми кажеш.
Тя помисли.
— Аз имам лечителски дар. Гуинтал не ми дава възможности да го прилагам. Селяните са здрави. Тук няма войни.
— Вярно. Не се случва всеки ден да се натъкнеш на някой глупав войник, който да се подложи на ножа на убиеца в тази мирна градина.
— Мислила съм си дали мама не напусна острова и не последва баща ми по същата причина.
— Възможно е. — Гейдж я погали по косата. — Никое място не е съвършено. Все нещо ще липсва. И то може да се намери другаде. Но ние имаме щастието да сме завършени сами по себе си, където и да се намираме.