Брин се изправи, за да отблъсне пристъпа на паника. Не трябва да му позволява да разбере как са я уплашили думите му. Той искаше да види у нея страх, но тя нямаше да му достави това удоволствие.
— Сигурна съм, че почти няма разлика между норманските варвари и саксонските диваци. Всички сте едни и същи.
Ричард промърмори някаква псувня.
— Скоро ще имаш достатъчно възможности да сравняваш, кучко!
Миризмата на кръв и смърт я лъхна, преди да се доберат до Хейстингс. Стори й се, че ще умре от задушаване. Брин не издържаше. Започна да се съпротивлява в ръцете на лорд Ричард.
— Не!
— Какво, по дяволите, ти става? — озъби се той.
— Смърт…
— Сарацинът няма да умре — ревна Ричард.
— Не, не разбирате. Толкова много смърт… Брин се задъха и се опита да си поеме дъх. — А аз не мога да направя нищо.
— Ти ще спасиш сарацина. Чуваш ли ме?
Защо продължаваше той да бърбори за един човек, когато тя се давеше заради загубата на хиляди? Тялото й се разтърси от ридания.
— Какво й става? — Капитан Льофон пришпори коня си и се приближи. — Няма да позволя да й навредят. Аз ще бъда също толкова недоволен, колкото и лорд Гейдж, ако тя не успее да изпълни дълга си, саксонецо.
— Няма нищо — рече бързо Ричард. — Женски слабости. — Той изсъска в ухото й. — Спри да хленчиш. Нормандецът трябва да повярва, че съм му донесъл ценен дар. Ще…
— Шатрата му е право напред. — Льофон пришпори коня си към голяма осветена шатра. Скочи от коня и забърза към входа. — Капитан Льофон е, господарю — извика той. — Жив ли е още? Ние бързахме…
— Жив е. Едва-едва. Доведохте ли я?
Льофон се обърна и щракна с пръсти.
— Жената, саксонецо.
Ричард слезе от коня и свали на земята Брин. Нареди й с нисък глас:
— Спри да хленчиш, защото се кълна, че ще ти дам повод за ридания.
Тук имаше достатъчно болка и мъка, за да се напълни цяло езеро със сълзи и въпреки това той мислеше, че нейната собствена болка би й направила впечатление. Брин се насили да не обръща внимание на страданието и пое дълбоко дъх. Не, Адуин беше прекалено далеч. Сарацинът. Ако бе в състояние да се съсредоточи само върху един нуждаещ се, понякога успяваше да забрави за останалите.
— Къде е тя? — Гласът на нормандеца се обади пак, груб и нетърпелив.
Ричард грабна торбата й с билки, хвана я за лакътя и я бутна напред към шатрата.
— Брин от Фокхар, както обещах. Моят дар… за да ви зарадвам така, както пожелахте.
— Зная какво желая. — Гейдж Дюмон стана на крака и се обърна да погледне Брин. Видът му я разтърси. Той беше извънредно висок, истински великан, широкоплещест и мускулест. Ричард също беше висок мъж, но изведнъж изглеждаше слаботелесен до нормандеца. По раменете на Дюмон се спускаше тъмна като нощта коса, която очертаваше високи скули и дълбоко поставени светли очи, които излъчваха власт и необикновена сила.
— Бившият ти господар казва, че си лечителка. Излекувай го!
— Ще се опитам. — Брин взе от Ричард торбата с билките и се приближи до леглото. Какво е страданието му?
— Рана от сабя в гърдите. — Дюмон присви очи към нея. — И няма да се опитваш, а ще го направиш. Той не трябва да умре. Ако умре, и ти ще го последваш в гроба.
Тя усети силата на волята му почти физически. Прониза я студена тръпка, когато осъзна, че неотдавна и Ричард я заплашваше със същото, а тя не се беше побояла. Гейдж Дюмон беше страшен мъж.
Когато обаче се срещаше с подобни хора, Брин се бе научила да прикрива страха си и да посреща заплахите смело. Тя го погледна право в очите.
— Да не би да възнамерявате да стоите там и да отправяте глупави заплахи към мен, вместо да ме оставите да се погрижа за вашия човек?
Изненада пробяга по лицето на Гейдж.
— Не са глупави. Ще разбереш, че никога не заплашвам напразно!
— Простете нетърпението й — каза лорд Ричард. — Моята съпруга я е превърнала в нещо като домашна любимка и я е издигнала много над истинското й положение.
— Не й личи да се чувства робиня — каза Гейдж. Той се обърна и отново коленичи до леглото. — А с нетърпението й ще се справя сам. Ти можеш да си тръгваш.
По бузите на Ричард се разля червенина, но той потисна гнева си.
— Както забелязахте, тя не е напълно укротена. Може и да се нуждаете от помощта ми.
— Никога не съм се нуждаел от помощ спрямо някоя жена. Ти ми я подари. Или се опитваш да си вземеш дара обратно?
— Не, но бих…
— Върви си. Уморих се да те гледам.
— Свободен човек ли съм?
Гейдж Дюмон кимна, като вниманието му бе все още приковано върху бледото лице на Малик.