— Какво има? Да не си болна? Пребледня като вар.
— Нищо. — Тя навлажни устни. — Донесете ми платното. Трябва да започвам работа.
Той отвори уста да каже още нещо, но сетне промени решението си. Обърна се и излезе от шатрата.
Брин се олюля, като се опита да отпъди страховете и мрака. Трябваше да мисли само за сарацина. Не, той си имаше име — Малик. Не беше просто човек от далечна страна, беше личност. Брин не можеше да направи нищо за хилядите, които бяха дали живота си този ден, но навярно щеше да успее да спаси поне него.
— Малик — прошепна тя. — Чуваш ли ме? Сигурно знаеш, че съм тук. Аз съм Брин от Фокхар. Ще ти помогна да дойдеш в съзнание. Ще направя всичко, което е по силите ми, но и ти трябва да ми помогнеш.
По младото брадато лице не се появи никакъв признак, че е чул.
Брин всъщност не бе очаквала реакция, той беше прекалено близо до смъртта. Обаче бе възможно да я е чул. Брин никога не знаеше какво може да се чуе или усети зад плътния воал на безсъзнанието. Тя започна нежно да гали разкъсаната плът около раната. Господи, кожата му беше толкова студена!
— Какво правиш?
Тя дръпна ръцете си и виновно погледна през рамо към Гейдж Дюмон, застанал на входа на шатрата. Брин седна на пети и рече бързо:
— Проверявах дали в раната все още има някаква чужда материя. Изглежда чиста, но ще се изненадате, ако разберете колко миниатюрни парченца метал и плат могат да се скрият в…
— Ти не проверяваше. — Той присви очи. — Ти го галеше. Не съм те довел тук, за да го милваш. Можех да взема някоя от лагерните курви, за да свърши това. Бог е свидетел, че той е имал почти всичките.
Брин го погледна изумена и облекчена, като осъзна, че според него тя е била привлечена от изключително красивия сарацин.
— Ако съм го галила, то е било от съжаление, а не от страст. Трябва наистина да съм ненормална, за да пожелая мъж, който е толкова близо до смъртта. — Тя смени темата. — Къде ми е горещата вода?
— Идва. — Гейдж прекоси стаята и коленичи до Малик. — Льофон ще я донесе. — Той погледна надолу към приятеля си и прошепна. — По дяволите, той едва диша.
— Докато все пак диша, има някакъв шанс. — Брин се стегна. Гейдж Дюмон няма да хареса това, което се канеше да каже. Никой не го харесваше, а той властваше и се бъркаше повече от всички. — Искам да ме оставите насаме с него.
Гейдж не я погледна.
— Не.
— Ще ми пречите.
— Може да умре. Той ми е приятел и няма да го оставя сам в последните му мигове.
— Ще ме оставите насаме с него. — Брин се опита да внесе твърдост в тона си. — Или няма да направя нищо.
Гейдж вдигна леденосините си очи към нея и отново я прониза страх.
— Какво каза?
Брин навлажни изсъхналите си устни.
— Чухте ме. Няма да приема да ми се бъркате и да ми задавате въпроси. Трябва да ме оставите насаме с него.
— Трябва? — Повтори той с копринен глас. — Не харесвам тази дума.
— Трябва — повтори Брин. Света Дево, той сякаш се канеше да я повали с един удар. Е, бяха я удряли и преди и беше оживявала. Неразумно бе да се страхува от удара на този непознат. Тя срещна погледа му със смелост, която не изпитваше. — Ако искате да оживее. Ще ви повикам, ако усетя, че приближава краят.
— Ще остана.
Гейдж я гледаше с гняв и безсилие и искаше да му се подчини, а тя никога не бе срещала по-силна воля. Чувстваше как собствената й непоколебимост се клати като дърво на вятъра, но не трябваше да се поддава.
— Тогава ще останете и ще го наблюдавате как умира. Тъй като няма да направя нищо. Това ли искате?
Гейдж Дюмон разтвори огромните си ръце и ги пусна покрай себе си, забил поглед в гърлото й. Тя почти очакваше да се пресегне и да я удуши над тялото на Малик.
— Проклета да си! — Гейдж се изправи и тръгна навън. — Давам ти време да си насаме с него до зазоряване. — Направи пауза и погледна през рамо. Брин едва се удържа да не трепне пред заплахата в изражението му. — Не ми харесва да се разпореждат с мен. Цял живот се старах да направя така, че това никога да не се случва. След като се оправи Малик, ще си го припомня.
И той излезе.
Брин въздъхна облекчено. Присъствието му в шатрата беше като буреносен облак, кръжащ над нея. Сега можеше да се съсредоточи върху лечението, а не върху защитата си.
Буря. Да, това беше точното описание на Гейдж Дюмон. Брин бе усетила около себе си трусовете и мълниите, докато той беше в шатрата. Стъписа се от прилива на сила и въодушевлението, което изпита, от нуждата да предизвиква нормандеца, но бе глупаво да търси вълнения, когато мирът и покоят бяха очевидно най-ценната награда. Като дете я очароваха бурите, но това беше много отдавна. През последните три години бе изстрадала прекалено много, за да мечтае за нещо повече от тихите гори на Гуинтал.