— Вече ми каза. А сега можеш да си тръгваш.
— Мислех, че мога да остана и… — Ричард спря, като видя изражението на Гейдж. Той стана на крака. — Както желаете. — Пак се усмихна. — Сигурен съм, че отново ще се срещнем, господарю.
Гейдж не отговори, докато се настаняваше край огъня. Той почти не забеляза, че саксонецът си тръгва. Мислите му отново се бяха върнали към Малик, който лежеше в шатрата на крачка от смъртта.
А и тази проклета жена, която се бе осмелила да го отстрани от леглото на Малик.
На изток слънцето едва бе хвърлило първите розови сенки, когато Гейдж влезе в шатрата.
Жената седеше до Малики се стегна, когато го видя.
— Какво правите тук?
По дяволите, тя беше предпазлива. Какво ли беше правила на Малик? Беше прекарала с него цялата нощ, като се отделяше само за да отиде до огъня и да вземе вода за приготвяне на мехлемите си.
— Зазорява се — отвърна грубо Гейдж. — Обещах ти, че ще го имаш на разположение до първите лъчи. — Той тръгна към леглото. — Как е?
— Жив. — Брин уморено прокара пръсти през косата си. — По-добре е, мисля.
— По-добре? Изглежда ми в същото състояние. — Гейдж загледа лицето на Малик. — Събуди ли се?
— Не.
— Говори ли?
— Не.
— Тогава защо казваш, че е по-добре?
— Просто… го усещам.
Гейдж се усмихна язвително.
— Смайващо.
Брин тръсна глава.
— Не мога да го обясня. — Тя сви рамене пред скептицизма му. — Не ме е грижа дали ми вярвате или не. Той укрепва. Преди изгрев — слънце ще се събуди и ще му дам подсилващо питие. — Тя се прозина. — А сега смятам да поспя. — Брин се настани до Малик. — Предлагам ви да направите същото. Изглеждате по-изпит и от него. Нямам време да се грижа за двама болни.
Гейдж се намръщи.
— Не трябва да спиш. Той може да има нужда от теб.
— Две нощи не съм спала. Ако се нуждае от мен, ще съм тук, до него. — Тя постави ръка върху гърдите на Малик, над раната, сетне се сгуши до него и затвори очи. — Той оздравява. Точно сега не се нуждае нито от мен, нито от вас. Вървете си.
— Забрави ли, че това е моята шатра?
— Тогава легнете някъде и пазете тишина.
Проклетата жена вече спеше, осъзна Гейдж безсилен. Той посегна да я разтърси и да я събуди, сетне се отказа. Имаше ли поне малко цвят по бузите на Малик? Не можеше да е сигурен, но дишането изглеждаше съвсем мъничко по-леко.
Исусе! Сълзи опариха очите му и за първи път, откакто видя Малик повален, той си позволи да се надява.
Втренчи се нетърпеливо в него, търсейки някакъв друг знак.
Нищо.
Гейдж се обърна, постла една завивка на земята и седна отгоре. Жената може и да се чувстваше сигурна относно състоянието на Малики да си почиваше, но той не беше сигурен. Щеше да седи на пост до младежа, докато се събуди.
— Кой…
При шепота Брин сънливо отвори очи.
Само на сантиметри в нея се взираха тъмни очи.
Тя се събуди незабавно. Сарацинът бе дошъл в съзнание!
— Кой… — прошепна отново Малик.
— Брин — прошепна му тя. — Аз съм Брин от Фокхар.
Той се намръщи объркан.
— Знам, че е невъзпитано, но не си… спомням… кога сме си легнали заедно.
— Шшшт, трябва да си почиваш.
— Буден ли е? — Изведнъж Гейдж Дюмон се надвеси над тях като огромен, тъмен облак.
— Гейдж? — попита Малик.
— Да — Гейдж коленичи до него. — Как се чувстваш?
— Ранен. Боли ме. — Малик се опита да се усмихне. — И слаб като бебе, току-що излязло от утробата. — Погледът му се премести към Брин. — И така, боя се, че не съм успял да възседна както трябва тази прекрасна девойка. Ти си нова… нали?
— Тя не е курва — усмихна се Гейдж. — И ми е тъжно да ти съобщя, че раната ти направи дори теб неспособен.
— Невъзможно! — Малик се намръщи. — Рана ли? — Челото му се проясни. — Битката.
Гейдж кимна.
— Битката.
Брин го гледаше втренчено, изумена. Строгото му изражение бе омекнало като по чудо и той изглеждаше почти като момче. Очевидно приятелството между двамата мъже беше много дълбоко и отдавнашно и тя усети някаква ревност. Отдавна не бе чувствала подобна връзка с друг човек.
— Не говори повече. Ще го умориш. — Брин стана на крака. — Ще приготвя билката.
Като излезе от шатрата, тя бързо се приближи до огъня и смени чайника, който бе врял на тих огън цяла нощ, с друг. Трябваше да върши нещо. Да не мисли за смъртта и болката, които лежаха отвъд този хълм. Докато беше с Малик, бе успявала да потисне скръбта, но сега тя се върна по-силна от всякога. Не, не толкова силна. Ако се стегнеше, щеше да се пребори със сълзите. Навярно когато Малик укрепне, ще успее да убеди нормандеца да го премести от това ужасно място.