Брин вероятно бе усетила, че той я преценява, тъй като вдигна очи от лицето на Малики срещна погледа му. Това продължи само миг, след което отново се съсредоточи върху Малик, но у него остана някакво впечатление.
Предизвикателство и… страх?
Както каза Малик, тя притежаваше малко оръжия и положението й бе извънредно уязвимо.
Ако наистина чувстваше страх, нямаше да му позволи да го види.
Гейдж усети неразумен прилив на раздразнение, когато осъзна, че иска тя да се страхува от него. Нямаше смисъл. Малик беше прав. Той не водеше война с безпомощните. И въпреки че го беше вбесила, не трябваше да чувства този непреодолим порив да се налага и да подчинява.
Въпреки всичко той го чувстваше, по дяволите. От първия път, когато го бе погледнала, той бе усетил тръпката на противоборството.
— Ето. — Брин остави съда и леко избърса устата на Малик с кърпа. — Сега трябва да заспиваш.
— Не искам… — Малик млъкна и после каза уморено: — Навярно… съм малко уморен.
— Разбира се. — Тя го погали нежно по слепоочието. — Тялото ти има прекалено много работа. Нуждае се от почивка.
— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?
— Няма да те изоставя. — Тя се настани до него и постави ръка върху раната. — Виж, ще спим заедно.
— Само ще спим ли? Каква загуба… — Той докосна бузата й с показалеца си. — Сияние… — Затвори очи и веднага заспа дълбоко.
Брин обаче не заспа. Гейдж усещаше как напрежението й го докосва през стаята.
— Защо ме зяпате? — изсъска тя.
— Защото ми харесва. Намирам те… необикновена.
Тя застина и той още веднъж усети предпазливостта на тази жена.
— В мен няма нищо необикновено и не обичам хората да ме зяпат. Сега вашият приятел е в безопасност. Нямате ли си работа, която да вършите?
— Нямам по-важна работа от Малик. — Гейдж се изтегна на леглото с лице към нея. — А и съм уморен. Ти и Малик може да сте спали цял ден, но аз не съм.
— Вие сте си виновен. Казах ви, че се оправя.
— Не ти повярвах.
— Вие май на никого не вярвате.
Гейдж се усмихна.
— Грешиш. Вярвам на Малик.
— Значи е хубаво, че ще оживее. — Лицето й помръкна. — Ужасно е да не можеш да вярваш на никого.
Брин започна да клати глава, сетне спря.
— Аз вярвам на Селбар.
— Кой е…?
— Няма значение. — Сякаш съжали, че е разкрила някаква слабост, тя бързо продължи. — И е много глупаво от ваша страна да не ми вярвате, когато вие самият не знаете нищо за лекуването.
— Знам достатъчно, за да не се отказвам, когато някакъв глупав свещеник ми казва, че няма надежда.
— Вярно. Важно е никога да не се отказваш от надеждата. — Брин затвори очи. — Навярно не сте толкова невеж, колкото ви смятах.
— Много благодарности — отвърна иронично Гейдж.
Тя не отвърна, но той знаеше, че не се унася в сън. Просто го отпъждаше от себе си.
В него отново пламнаха гневът и възмущението. Беше щастлив, че Малик се възстановява, но нещо в ситуацията и в тази жена го глождеше непоносимо. Просто като я погледнеше легнала до Малик, му се искаше да се протегне и…
Какво?
Гейдж не знаеше, но импулсът беше и примитивен, и мощен. Може би просто се чувстваше безпомощен. По навик подреждаше събитията според волята си, а сега не можеше да го стори.
Е, всичко това нямаше да трае дълго. Малик щеше да оздравее и тогава Гейдж отново щеше да поеме нещата в свои ръце.
Той затвори очи и се насили да заспи. Селбар. Кой, по дяволите, е Селбар?
Трета глава
16 октомври, 1066 Редфърн, Англия
— Моля за извинение, че ви безпокоя, господарю — рече колебливо Делмас. — Бих искал да говоря с вас за моята съпруга.
Ричард вдигна поглед от чашата си и се намръщи. Господи, не му ли стигаше всичко останало, та трябваше и да говори с този скимтящ заек? През последните два дни, след като се бе върнал в Редфърн, робът непрестанно кръжеше около него.