— Върви си или ще те разкъсам като прасе за печене.
Делмас трепна, но не помръдна от прага на залата.
— Трябва да ми я върнете.
Ричард отпи глътка бира.
— Трябва ли? — повтори заплашително той.
— Не е добре да се разделят мъж и жена.
— Така ли? — Ричард стана и тръгна малко нестабилно през залата. За миг съжали, че е изпил такова количество бира. Щеше да попречи на удоволствието му да накаже нахалната свиня. — Смееш да ми казваш какво трябва да правя?
— То е само… — Делмас навлажни устни. — Не, господарю. Каквото и да направите, е правилно. Сигурен съм, че според вас най-добре е било да я дадете на нормандеца. Само че… — Той внезапно избухна. — Трябва да си я взема обратно!
— Младата съпруга е прекалено пълна със страст и сокове за мъж на твоите години — подигра се Ричард. — Ще е много по-доволна при нормандеца.
Делмас се поколеба.
— А вашата жена? Може да се нуждае от нея.
Ричард замахна и събори Делмас на пода.
— Моята жена си е единствено моя грижа. — Боже господи, беше се уморил от укорителните погледи, които му хвърляха, откакто се бе върнал. Дори Алис се бе осмелила да протестира, когато я бе отвел в леглото си и бе лишил Адуин от грижите й. Е, той бе дал урок на малката курва и щеше да научи и този плъх на уважение. — Моя! — Той го ритна в корема. — Дръж си устата и…
— Простете ми, господарю. — Делмас пропълзя по пода и се отдалечи. — Просто мислех, че Брин ще ви служи по-добре тук, отколкото с нормандеца. Ако вярвате, че там ще е по-полезна… — Делмас стана и го загледа, отчаян, докато Ричард се запъти пак към него. Сетне, сякаш взел решение, каза: — Исках само да спася за вас съкровището. Нормандците вече ви взеха достатъчно.
— Съкровище ли? — Ричард спря. — Какво съкровище?
— Моята жена знае къде е големият сандък със съкровището.
— Лъжец.
— Не, наистина. — Той направи стъпка назад. — Не успях да я накарам да ми каже къде е, но вие сте далеч по-опитен. Помислете, господарю, Уилям ще знае само за Редфърн и богатството ви тук. Когато намерите съкровището, можете да го скриете от него и да го използвате, за да си възвърнете предишното положение.
Робът вероятно лъжеше, но няколко въпроса нямаше да навредят.
— Къде е това съкровище?
— В Гуинтал.
Той не знаеше това име.
— В Уелс ли?
Делмас се намръщи неуверено.
— Мисля, че не е в Уелс.
— Не знаеш ли?
— Намерих Брин в малкото селце Кайси в Уелс. Както казах, не можах да я накарам да ми каже каквото и да било за Гуинтал.
— Тогава откъде знаеш за него?
— Всички в селото знаеха за Гуинтал и съкровището. Баща й се фукаше с него, когато пийнеше повечко бира. Винаги мърмореше нещо за някакъв остров.
— Остров! — Ричард изсумтя отвратено. — Как може една жена да намери някакъв остров в огромното море? Или аз трябва да плавам безцелно, докато намеря този остров?
— Когато открих Брин, тя беше в гората много далеч от Кайси, по пътя към селото Селкърк. Това село е на брега на морето. Това не подсказва ли, че тя знае къде се намира островът?
— Вероятно.
Окуражен от интереса на Ричард, Делмас направи стъпка напред и рече нетърпеливо:
— Не разбирате ли? Ние трябва да си върнем Брин.
Ние. Дали този глупак си мислеше, че ще вземе част от съкровището, ако то наистина съществува? Обаче можеше да се окаже мъдро да продължи да подклажда това вярване. Делмас не само познаваше уелското село, но беше и съпруг на Брин и може би щеше да успее да повлияе на жената. Ричард се обърна и се върна на стола си. Стъпките му бяха малко по-стабилни. Вероятно влиянието на бирата отслабваше. Добре. Нуждаеше се от бистър мозък, за да отдели истината от слуховете.
Съкровище. Изглеждаше прекалено лесно решение за тежкото му положение.
И все пак, не заслужаваше ли малко късмет след поражението, което му бе донесла съдбата? Безполезна жена като съпругата му, крал, който не можеше да опази земите си от тези нормандци. Да, време беше Ричард да вземе това, което му се полага.
Той седна и загледа с презрение нетърпеливото лице на Делмас. Отвратително същество. Колко ниско беше паднал! Трябваше да се занимава с тази сган. Ричард се облегна и си позволи да се усмихне леко.
— Ако това, което казваш, е вярно, съм съгласен, че трябва да вземем жена ти обратно от нормандеца.
— Вярно е. Кълна се.
— Клетвите нямат особена стойност. Искам я обратно.
Делмас се поколеба, сетне посегна към торбичката на колана си.
— Имам доказателство. Тя носеше това, когато я открих. Беше на една верижка, която носеше около шията си и се би като млада вълчица, когато й го взех.