Выбрать главу

Е, няма да му позволи да го направи, помисли си яростно Брин. Адуин ще оживее. Брин няма да я остави да умре.

— Ти няма защо да вдигаш такава олелия, ако си разумна — каза Делмас, като забърза след нея. — Обещай ми да ми покажеш къде е съкровището и аз ще те върна в Гуинтал.

Тя не го погледна.

— Няма съкровище.

— Лъжеш. Искам го, Брин. Дай ми го!

Желание и алчност. Мили Боже, как й се гадеше от всичко това. Понякога се изкушаваше да каже на Делмас каквото искаше да узнае, само за да има мир. Но той щеше да поиска още и сетне още повече, докато не вземе всичко, а тя нямаше да позволи на никого да притежава Гуинтал.

— Няма съкровище.

— Мога да откупя свободата ти. Мога да купя цяла Англия. Ти мразиш живота си тук. Защо не…

— Няма съкровище.

Делмас посегна и я хвана над лакътя, като заби нокти в плътта й.

— Кучка! — Гласът му беше натежал от безсилие и гняв. — Някой ден ще ти извадя думите с ченгел!

Заплахата не я уплаши. Той се бе опитвал да я измъчва през първите няколко седмици на брака им, преди да се научи как да се пази.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам. Бъди доволен и на това, което ти нося. — Тя се спря пред вратата на Адуин. — Когато се ожени за мен, нямаше и толкоз.

— Не е достатъчно. Не е напълно достатъчно. — Делмас я пусна и се втренчи с тревога във вратата. — Имаш ли нужда от мен?

Той се надяваше да му каже „не“, осъзна тя с презрение. Беше видял как в разстояние на няколко дни родителите му умират един след друг от треска и се боеше ужасно от болести. В такива моменти се страхуваше от лечителските умения на Брин почти толкова, колкото да загуби шанса си да стане свободен човек. Беше сигурен, че тя не използва нито билки, нито знанията, които бе придобила от майка си, а умее по някакъв вълшебен начин да прогонва демоните, които отнемат живота. Трябва да съм благодарна, мислеше си уморено Брин, че поради неговите заблуди успях да опазя душата си, ако не и тялото си.

— Не знам. Бъди наблизо. Ще те повикам, ако ми потрябва нещо.

Прислужницата на Адуин Алис стоеше до огромното легло с балдахин и погледна нагоре с въздишка на облекчение, като видя Брин.

— Тя е много зле.

— Стомахът ли? — Предният ден Адуин също не можа да хапне нищо. Брин отиде до леглото. Очите на Адуин бяха затворени и тя, изглежда, спеше.

Алис поклати глава.

— Мисля, че не спи. Просто се събуди внезапно, разтрепери се и се разплака.

Адуин отвори очи.

— Брин? — прошепна тя. После посегна налудничаво за ръката на Брин. — Среднощен… той идва.

— Шшшт… — Брин бързо пое ръката на Адуин в двете си ръце и я стисна, за да я успокои. — Какво има? Боли ли те?

Адуин поклати глава.

— Видях го. Той идва.

Брин почувства хлад. Кой идва? Смъртта ли? Тя се бе грижила за други хора, които трепереха на крачка от смъртта и твърдяха, че са имали видения, предсказващи края им. Беше почти невъзможно да ги върне, след като бяха преживели подобно нещо.

— Сънувала си.

— Не.

— Да — каза твърдо Брин. — И нищо чудно, че трепериш. В стаята е студено. Защо е отворен прозорецът, Алис?

Сините очи на Алис се разшириха от тревога, но тя не отговори.

— Преди малко Ричард дойде тук и каза, че в стаята е прекалено топло и че трябва да има повече въздух — рече уморено Адуин. — На него винаги му е толкова топло.

Прозорец, оставен отворен…

Брин прикри избухналия в нея гняв, когато си спомни, че само мигове преди това си бе помислила колко лесно е да се премахне Адуин.

— Е, лорд Ричард не е тук сега. — Тя отиде до прозореца и затвори капаците. — Освен това съм сигурна, че не е знаел колко студено ще стане.

— Навярно — отвърна Адуин. — Но той не обича да му се противоречи. Сигурно трябва да…

— … останат затворени — рече троснато Брин. Тя взе свещта от масата до прозореца и я занесе близо до леглото. Лицето на Адуин изглеждаше бледо и обляно в сълзи, но това не беше необичайно. Брин щеше да се разтревожи повече, ако беше зачервено от треска.

Тя отново бе поразена от младежката крехкост на Адуин. Слаба, с нежни кости, Адуин изглеждаше като дете. Всъщност не бе и много по-голяма, помисли си ядосана Брин. Ричард от Редфърн я бе направил своя жена, когато бе едва на тринайсет години и веднага се бе заел да вземе от нея онова, което най-силно желаеше. Адуин бе загубила четири деца, преди да ги износи, и бе прекарала последните пет години почти само в тази стая, пазейки и малкото здраве, което й бе останало, за да може да дари съпруга си с дете.