Прекрасният малък рубин в дланта на Делмас грейна ярко на светлината на свещта.
Ричард внимателно прикри внезапния си интерес.
— Не е много голям.
— Но е прозрачен и с отличен цвят. Откъде би могло едно просто селско момиче да вземе такъв скъпоценен камък?
Ричард взе камъка и го приближи до светлината на свещта. Рубинът беше съвършен.
— Откъде наистина? — промълви той. Той се облегна на стола си. — Но аз трябва да знам далеч повече, преди да преценя дали се дължи на това, че желаеш тялото й, или на това така наречено съкровище. Разкажи ми още за срещата си с Брин от Фокхар и за този Гуинтал.
— Къде е Гуинтал? — попита Малик.
Брин застина и спря да маже мехлема върху раната.
— Какво?
— Гуинтал. Там си родена, нали?
— Да. — Тя взе още мехлем от съда. — Но не си спомням да съм ти го казвала.
— Не ти е казвала — обади се Гейдж Дюмон от другия край на шатрата. — Щях да си спомням.
— Навярно не си бил в палатката — Малик се намръщи, напрягайки паметта си.
— Почти не съм те оставял сам от онази първа нощ — рече Гейдж.
Вярно е, помисли си Брин. Той бдеше неотстъпно и зорко от момента, в който Малик дойде в съзнание, наблюдаваше я, да не би да направи погрешна стъпка, окуражаваше Малик. На моменти Брин усещаше как самата сила на волята му издърпваше Малик все по-нагоре от тъмнината.
Малик беше все още объркан.
— Прохладни зелени гори, чудеса зад всеки ъгъл… промълви той. Нейните собствени думи, когато се бе опитвала да достигне до него през първата нощ.
— Така е, нали, Брин? — попита Малик.
— Така е. — Тя му се усмихна. — Разказах ти за Гуинтал през първата нощ, когато дойдох при теб. Мислех, че няма да си спомниш.
— Не знаех, че съм си спомнил — прозина се Малик. — Просто думите се върнаха в съзнанието ми.
— Но ти каза, че Малик не се е будил през нощта — рече тихо Гейдж Дюмон. — Или не си ми казала истината?
— Аз не лъжа. — Брин започна да превързва раната. — Понякога мога да стигна много дълбоко просто като говоря. Опитвам се да припомня на тези, които са далеч, колко много неща ги очакват, ако се върнат при нас.
— Много странно — рече нормандецът.
Брин се завъртя към него.
— Правя каквото трябва. Ако можете да сторите нещо по-добро, излекувайте го сам.
Малик бързо се намеси.
— Мисля, че си много умна. В Гуинтал сигурно е необикновено красиво. Всеки човек би искал да се върне на подобно място.
Брин се отпусна, като го погледна.
— Да, много е красиво. Никога не съм виждала толкова прекрасно и мирно място.
— Мирно ли? — тонът на Гейдж беше подигравателен. — Мислех, че на земята няма такова място.
— Защото не го търсите. Като всички воини, предпочитате да убивате и осакатявате. В Гуинтал винаги е имало мир.
— Не мога да го повярвам.
Да, Гейдж Дюмон бе всичко онова, което е мрачно, брутално и буреносно. Той не би приел и разбрал земя като Гуинтал. Въпреки, че когато Гейдж заговореше на Малик, тя преставаше да вижда този мрак, осъзна внезапно Брин. Когато беше с приятеля си, сякаш бляскав слънчев лъч пронизваше облаците, озаряваше и поглъщаше всичко по пътя си. Какво ли щеше да бъде, ако този блясък се съсредоточеше върху един-единствен човек? Навярно би било още по-страховито и от мрака.
— Не съм ви молила да ми вярвате.
— Ако Гуинтал е толкова чудесно място, любопитен съм защо си тук, сред диваците.
— Не е много умно да питате за това една жена, която наричате своя робиня. Нямах избор. Доведоха ме тук. — Брин довърши бинтоването на раната. — Така, сега изглежда много по-добре, Малик. Започва да заздравява.
— Сърби ме — рече сънено Малик.
— Добър знак, но не я чеши. — Брин стана на крака. — Сега си поспи, докато отида да загрея вода, за да те измия.
Тя излезе от палатката и тръгна към огъня. Пое дълбоко чистия студен въздух. Не бе осъзнала колко е напрегната, докато не избяга от присъствието на Гейдж Дюмон. Тези леденосини очи бяха прекалено студени и наблюдателни — той виждаше твърде много.
— Мога ли да ви помогна, госпожице? — Тя се обърна и видя Пол Льофон, който се приближаваше на кон. От онази нощ го беше виждала рядко, но всеки път той се държеше любезно, дори мило. Брин си спомни колко жесток и строг изглеждаше на светлината на факлите в двора на замъка. Сега, без броня и шлем, който да покрива посребрената му коса, той изглеждаше много по-достъпен. Минаваше трийсетте и беше висок, слаб мъж, с тяло, по всяка вероятност също толкова твърдо колкото и лицето му. Обноските му бяха хладни, точни и уверени.
— Нуждая се от вода за миене — отвърна тя. — Бихте ли помолил някого да донесе.