— Ще е удоволствие за мен. — Той се обърна и заповяда на френски на някого от лагера. — Бих го свършил самият аз, но трябва да навличам бронята. Тръгвам веднага, за да придружа пленниците до лагера на Уилям.
Пленниците. Тя беше толкова погълната от лекуването на Малик, че бе забравила за тези нещастници.
— Лорд Келс?
— Да, и той е сред тях.
— Какво ще стане с пленниците?
Льофон сви рамене.
— Това зависи от негова милост, тъй като лорд Гейдж казва, че няма нужда от тях.
— Харесваш ли този лорд Келс? — попита Гейдж зад нея.
Въпреки мекия тон напрежението й се възвърна. Сякаш нормандецът постоянно се опитваше да я залови в някаква постъпка.
— Той е баща на лейди Адуин и първият саксонски лорд, с когото се запознах тук, в Англия.
Гейдж кимна на Льофон и капитанът потегли с коня си.
— Не ми отговори.
— Какво искате да кажа? — рече нетърпеливо Брин. — Не е бил нелюбезен с мен.
— А ти си му била благодарна?
— Когато ме доведоха тук, аз бях още дете и познавах такава свобода, за каквато можете само да мечтаете. Да не мислите, че бях благодарна да ми окачат робските вериги около врата?
— Не си родена робиня? Значи си била пленница от някоя война. — Той се усмихна. — Колко странно, при положение че в твоя безценен Гуинтал не е имало война.
— Какво значение има как съм дошла? Сега съм тук и лекувам приятеля ви.
— Да, така е. — Гейдж седна до огъня и се втренчи в пламъците. Един лъч от следобедното слънце падна върху него и Брин внезапно осъзна, че тъмната му грива не е черна, а ярко тъмночервена. Странно, че освен на слънчева светлина тя изглеждаше тъмен абанос.
Мъжът продължи:
— Но аз те намирам за обезпокоителна жена и ми е неловко, че знам много малко за теб. Не е безопасно.
Намира я за обезпокоителна? Никога не бе познавала мъж, който да буди подобна тревога у нея. Брин странно се задъхваше, когато той я погледнеше.
— С мен Малик е в безопасност. Не бих могла да му навредя, дори да исках.
Той присви очи към нея.
— Защо не?
— Аз съм лечителка — отвърна просто Брин. — Това би ме съсипало.
— По бойните полета съм виждал много лечители и никой от тях не се съсипваше, когато някой от пациентите му умираше. — Гейдж се засмя цинично. — Всъщност, подозирах, че някои от тях са подкупени, за да ускорят този процес.
— Значи не са били истински лечители.
— И това никога не би могло да се случи в Гуинтал?
— Никога.
След тихия й отговор насмешката отлетя от лицето му.
— Изкушавам се да ти повярвам.
— Добре. Значи вече няма да ме зяпате, сякаш подозирате, че всеки миг мога да прережа гърлото на Малик.
— Вероятно това не е единствената причина, поради която те зяпам.
Нещо в тона му я накара да застане нащрек.
— Разбира се, че е. На никого не вярвате и ме смятахте опасна за приятеля ви.
— В косата ти има листо.
— Какво?
Гейдж гъвкаво се изправи и премина двата метра, които ги деляха. Посегна и извади малко листо от косата й, след това я докосна леко по слепоочието.
— Имаш много гъста коса. Като копринена мрежа…
Брин отново бе останала без въздух и заедно с това усети слабост в коленете си. Той бе огромен и силен, надвесен над нея, и тя го загледа безпомощно покорена. Не беше забелязала дълбоката извивка на долната му устна. Внезапно усети импулса да я погали с върха на пръста си.
Брин бързо се отдръпна и погледна встрани.
— Мрежа, наистина — рече задъхано тя. — Улавя всичко, затова я държа вързана назад. — Тя погледна надолу към хълма. — Къде ли е водата? Капитанът обеща да поръча на някой да донесе.
Брин усещаше настойчивия му поглед върху извърнатото си лице, но когато заговори, тонът му бе невъзмутим.
— Значи ще дойде скоро. Льофон не понася разпуснатостта.
— Както и вие — рече проницателно тя.
— Както и аз — съгласи се той. — Не понасям хората, които не действат добре.
— Готови сме да тръгваме, господарю — извика Льофон от другата страна на лагера. Сега беше оглавил група мъже, чиито брони блестяха на слънцето.
— На добър път — каза Гейдж. — Предай на негова светлост моите благопожелания и уважение. Ще те очаквам след три дни.
Льофон кимна и вдигна ръка, за да даде знак на мъжете да потеглят. Колко тъжно, че такава великолепна гледка се похабява, за да се води война, помисли си Брин. Картината беше дръзка и красива — препускащи коне, войници в железни брони, развети знамена на вятъра.
Знамената…
— Ти май намираш моя капитан извънредно интересен — каза Гейдж с някаква обида в гласа.
— Хубав мъж — отвърна разсеяно Брин. — Но аз гледах към знамето. За първи път го забелязвам. — Тя посочи към червените букви на бял фон. — Много е необикновено. Виждала съм лъвове, жребци и много други символи, но никога мълния.