— Не е мълния, а комета.
— Комета!
— Защо не? Миналата пролет се появи в небето. Видях я, пожелах я и тя стана моя. Не ти ли харесва?
— Не. Мисля, че е красива. — Тя обаче се взираше във войниците с трепет. Що за човек беше Гейдж Дюмон, за да си избере подобен символ? Брин не познаваше страха, но дори монасите се кръстеха, когато видяха кометата. И въпреки това Гейдж Дюмон бе извършил този върховен жест на предизвикателство. Брин усети внезапно желание да избяга от него.
— Мисля да отида и да потърся вода. Прекалено много време мина. — Тя забърза надолу по хълма, като се препъваше в проскубаните туфи.
Брин усещаше, че Дюмон я наблюдава, но не я последва.
Видях я, пожелах я и тя стана моя. Арогантни думи на арогантен мъж. Но тя смяташе, че той е много повече, отколкото изглежда. Погледна назад към Льофон, който вече беше почти изчезнал от погледа зад извивката на хълма. Искаше й се да не е видяла знамето с дръзката комета. Това й навя спомени от нощта, когато беше наблюдавала как кометата прекосява небето. Мисълта, че същата нощ някъде Гейдж Дюмон също е гледал кометата, й създаваше усещане за интимна връзка.
Връзка? Света Дево, дори реакцията им към кометата беше различна. Тя се беше взирала удивена и зарадвана. Той бе решил да си я вземе. Никога не можеше да съществува връзка помежду им.
Три дни по-късно Брин отвори очи на зазоряване и видя как Гейдж Дюмон я гледа втренчено от другия край на шатрата. Би трябвало да съм свикнала с това, помисли си сънено тя. Неговият поглед, изглежда, бе постоянно върху нея от деня, в който бе извадил листото от косата й.
Перленосивите лъчи струяха върху него и подчертаваха вдлъбнатината под високите му скули, придаваха на леденосините му очи проблясващ метален оттенък, какъвто имаха хубавите кинжали. Изглеждаше като издялан от гранит, твърд и безмилостен.
Брин пое остро дъх и се разбуди напълно. Ръцете й бавно се свиха в юмруци. В начина, по който я гледаше, имаше нещо различно. В началото имаше натиск и възмущение, а след това, в последно време — някакъв вид котешка бдителност, сякаш се опитваше да определи нещо относно нея. Непоносимостта и възмущението все още присъстваха, но онова, което се бе опитвал да открие, вече бе намерено и решено. Видях я, пожелах я и тя стана моя.
Той може и да изглежда издялан от гранит, но гранитът е студен, а той не я караше да чувства студ. Тя усещаше как топлина изгаря бузите й, а коленете й омекват и престават да й се подчиняват. Страх? Не, това не беше от страх.
Каквото и да беше, тя трябва да го отпъди. Да отблъсне Гейдж Дюмон.
Брин затвори очи и се сгуши по-близо до Малик.
Дочу звук, който можеше да бъде и тиха ругатня, и остро усети вълните на неудоволствие, които излъчваше Гейдж Дюмон.
Брин не отвори очи.
— Не бива да стоиш повече тук — рече Малик на Гейдж. — Льофон казва, че Уилям напредва към Лондон. Трябва да си с него, да браниш интересите си.
— Пратих допълнителни подкрепления като дар — отвърна Гейдж. — Ще се присъединим към него, когато се почувстваш по-добре.
— Това може да стане чак напролет. Все още не мога дори да сядам. — Малик сбърчи нос отвратено. — Нищо не мога да правя. Ям и сетне заспивам като бебе.
Гейдж се засмя.
— Май си малко нетърпелив. Минаха само четири дни, откакто бяхме решили, че си мъртъв.
— И аз мислех така. — Малик погледна към входа на шатрата. — Къде е тя?
— Жената ли? Навън е, топли вода. Трябваше да приготви още мехлем за раната ти.
— Сигурно е някакъв истински чудодеен мехлем. Никога не съм виждал рана да зараства толкова бързо.
— Ти току-що се оплака, че се възстановяваш прекалено бавно — закачи го Гейдж. — Значи жената все пак не е лишена от умения?
— Брин.
— Какво?
— Тя се казва Брин. Никога не я наричаш на име, а само й казваш „жената“.
— Какво значение има?
— Тя се казва Брин — повтори Малик. — И това има значение.
— Господи, жената май ти е завъртяла главата.
— Това не е точната дума.
— Решил си, че отново те е уцелила стрелата на Купидон ли?
Малик тръсна глава.
— Не, аз помислих така само заради онова сияние.
Гейдж се усмихна язвително.
— И сиянието изчезна?
— Не е изчезнало… то е просто… не мога да мисля за нея интимно. Тогава само ми се стори.
— Не ти се стори обаче, когато се влюби в херцогинята на Балмарин.
— Това беше различно.
— И преди си казвал същото. Разбира се, че е различно. Едната жена е херцогиня, а другата — робиня. Херцогинята беше чаровна и културна, а твоята „сияйна“ лечителка боде като къпинов храст, има език като бич и е най-трудната жена, която някога съм срещал.