Брин изсумтя.
— Не смятам, че в ада ще се уплашат особено от вас.
— Значи според теб съм демон?
— Не съм го казала.
— Но ти не казваш почти нищо за каквото и да било, нали? Освен да ми нареждаш какво да правя.
— Нареждам ви само когато се налага заради доброто на Малик. Искахте да го излекувам, а аз не мога сама да свърша всичко. — Брин навлажни устни. — Искам да го преместим от това място.
— Още не е укрепнал достатъчно.
— Няма да го местим на голямо разстояние. Само на няколко мили. — Брин посочи на север. — Например там, в гората.
— Защо?
— Така ще е най-добре.
— За Малик ли?
— Не. — Брин се поколеба за миг и сетне продължи без желание. — За мен. Това е лошо място. Не го ли усещате?
— Какво да усещам?
— Ако не го усещате, не мога да ви обясня. Просто искам да се махна оттук. — Тя спря и сетне прошепна: — Моля ви.
Той я погледна изненадано.
— Това сигурно означава много за теб. Ти си свикнала повече да командваш, отколкото да се молиш.
Брин не отговори.
— Какво ще стане, ако направя както искаш? — Той снижи гласа си до копринена мекота. — Ще ме възнаградиш ли в замяна?
— Вече ви възнаградих. Малик е жив. Това не ви ли е достатъчно?
— Би трябвало да е.
— Но не е достатъчно.
— Малик ще ти обясни, че не знам какво означава думата „достатъчно“. Наградата, която ме очаква зад хоризонта, е винаги най-сладка.
— Значи посягате и си я вземате — отсече Брин.
— Или се пазаря за нея. Предпочитам последното. Устройва търговската ми душа. Предполагам, Малик ти е казал, че съм по-скоро търговец, отколкото рицар.
— Не, каза, че сте син на крал и сте способен да бъдете какъвто пожелаете.
— Което очевидно не те е впечатлило.
— Защо да ме впечатлява? Независимо от положението им, мъжете са едни и същи.
Гейдж се усмихна.
— В някои отношения, разбира се. Ти не ми отговори. Ще се спазариш ли с мен?
— Нямам с какво да се пазаря.
— Ти си жена. Жената винаги притежава по-голяма възможност да се пазари.
Брин изправи рамене и като се завъртя, го погледна право в очите.
— Имате предвид, че искате да стана ваша любовница.
Той сви устни.
— В думите ти липсва деликатност.
— Но не липсва истина. — Брин погледна към гърнето. — Искате да си разтворя краката и да ви позволя да проникнете в мен като горски звяр. Чудно ми е, че дори ви се иска да се пазарите. Смятате ме за ваша робиня. А робите се използват, нали?
— Да — отвърна рязко той. — Робите трябва да работят и да създават удоволствие. И ти си права — не е необходимо да се пазаря с теб. Мога да правя каквото си искам.
— Радвам се, че вече сме наясно. — Брин започна да бърка по-бързо и по-силно. — Ще влезем ли сега в шатрата? Или искате да ме обладаете пред всичките си войници? Ще съм благодарна, ако имате милостта да ме оставите да довърша този мехлем, от който приятелят ви оздравява и се подобрява. Но ако ви изглежда неразумно, само трябва да ми кажете и аз…
— Мълчи! — Гейдж стисна зъби и додаде: — Никога не съм виждал жена с подобна…
— Аз съм само покорна. Нали това искате от мен?
— Искам… — Той спря и сетне додаде дрезгаво: — Не съм сигурен какво искам… все още. Когато разбера, ще ти кажа.
Той се обърна и тръгна към шатрата. Внезапно спря и се завъртя с лице към нея.
— Кой е Селбар?
Брин го загледа изумена.
— Какво?
— Ти каза, че вярваш на Селбар — отвърна грубо той. — Кой е той? Твоят любовник ли?
Тя поклати глава.
— Кой е?
Брин не отговори.
— Кажи ми!
— Защо да ви казвам? — попита свирепо тя. — Мислите, че притежавате тялото ми, но не притежавате ума ми. Нищо няма да ви кажа.
Гейдж измърмори някаква псувня и изчезна в шатрата. Брин осъзна, че ръцете й треперят.
От две нощи тя очакваше тази случка помежду им, но никога не си беше представяла, че ще е толкова уплашена. Пое си дълбоко дъх, хвана черпака по-здраво и започна отново да бърка.
Брин го беше измъчвала нарочно, за да го докара до реакцията на Делмас. Един шамар щеше да разсее гнева на нормандеца и навярно да намали страстта му.
Но Гейдж не я удари, нито използва тялото й. Той сдържа гнева си и се оттегли. Това не беше добре. Означаваше само, че чувствата му ще тлеят и ще се засилват, докато излезе извън нейния контрол.
И той щеше да проникне в нея по онзи ужасен начин, по който го бе направил Делмас.
Не, няма да е като с Делмас. Делмас сега изглеждаше едно нищо в сравнение с Гейдж Дюмон. Самата мисъл за това огромно тяло върху нейното караше крайниците й да потръпват от странно усещане. Ако нормандецът решеше да я използва, то би било като обладаване от гигантска вълна, която щеше да я блъска в скалите. Не бе сигурна, че ще го преживее.