— Защо се мръщиш? — прошепна Адуин. — Сърдиш ли ми се?
Брин се усмихна.
— Разбира се, че не. — Нежната Адуин винаги се боеше от неодобрение. — Защо да ти се сърдя?
— Не аз пратих да те извикат. Знам, че си уморена, защото две нощи се грижи за мен. Знаеш, че не бих позволила да те обезпокоят…
— Не ме безпокоиш. Забрави ли, че съпругът ми е бил роб на лорд Келс, преди да го дадат на твоя съпруг? Твоят баща ни прати в Редфърн, за да ти служим, господарке.
— Знаеш, че не те смятам за своя прислужница. Ти ми се сърдиш.
Брин се опита да въздържи нетърпението си.
— Казах ти, че не ти се сърдя. Искам да бъда тук. А сега кажи какво има?
Адуин се усмихна замечтано.
— Ти си толкова силна. Никога не се страхуваш, нали? Сигурно ме смяташ за много глупава.
— Не — Брин кимна на Алис да излезе. Не беше сигурна, че вярва на прислужницата и никога не се чувстваше спокойна в нейно присъствие. Алис изглеждаше привързана към Адуин, но всички в замъка знаеха, че често споделя леглото на лорд Ричард. Брин не я обвиняваше за това, тъй като бе напълно възможно да е нямала друг избор. Тук господар бе лорд Ричард и той спеше с всяка прислужница, която му бе харесала. Слава Богу, че страхът му от гнева на лорд Келс не му позволяваше да се загледа в нея. Бащата на Адуин нямаше да е доволен, ако използват лечителката му за цели, различни от онези, заради които бе изпратена тук.
Когато вратата зад Алис се затвори, Брин седна на леглото.
— Не е глупаво да се боиш, а да задържаш страха в себе си и да му позволяваш да те тормози. Кажи ми и той ще изчезне.
— Ти си наранена! — Загриженият поглед на Адуин бе насочен към страната на Брин. — Брадичката ти е подута.
— Нищо работа.
— Някой те е ударил — прошепна Адуин. — Съпругът ти ли?
Брин сви рамене.
— Ядосах го.
— Трябва да си по-внимателна. Жената е толкова безпомощна…
— Не трябва да бъде.
— Моля те, не бъди толкова смела — рече Адуин настойчиво. — Мразя да бъда егоистка, но мисля, че няма да мога да понеса живота си без теб. — Тя се усмихна насила. — Сигурно съм много щастлива. Ричард никога не ме е удрял, въпреки че съм го разочаровала.
Гневът у Брин отново се надигна. О, да, лорд Ричард никога не бе удрял Адуин. Само бе използвал крехкото й тяло като съд за страстта си и едва я бе изчаквал да се надигне от родилното легло, за да се опита отново да й направи дете. Той бе разбил здравето и духа й и бе ограбил радостта й.
— Не си го разочаровала. Все още имаш време, за да му родиш деца.
Адуин поклати глава.
— Прекалено уморена съм. Понякога мисля, че съм прекалено уморена и за да си поема дъх. — Тя помълча малко, а после каза: — Ще духнеш ли свещта? Ще ми се да ти разкажа съня си, но не искам да виждам как се смееш на глупостта ми.
Брин духна свещта и отново взе ръцете на Адуин.
— Топло ли ти е? Искаш ли още една завивка?
— Не. — Адуин се сгуши още по-дълбоко в одеялото. — Видя ли падащата звезда тази нощ?
— Не е падаща звезда. Монасите я наричат комета.
— Алис ме заведе до прозореца и аз я видях. Не беше ли чудна?
— Да.
— Алис се изплаши. Каза, че носи нещастие.
— Алис е много глупава.
— Мисля, че не носи нещастие. Според мен означава, че желанието ми да имам дете ще се сбъдне. Ужасно суетно ли е от моя страна да вярвам, че Господ е толкова загрижен за мен?
Брин преглътна, за да облекчи болката в стиснатото си гърло.
— Не, не е суетно. — Тя направи пауза. — Но помисляла ли си някога, че може би Господ е решил да нямаш деца?
— Не, разбира се, мой дълг е да даря наследник на моя господар.
По всяка вероятност Адуин ще умре, опитвайки се да изпълни дълга си, помисли си Брин с отчаяние. В този свят има нещо много грешно, ако се смята, че един живот е по-ценен от друг.
— Може би ако дариш дете на Делмас, той няма да се отнася толкова жестоко с теб — рече Адуин.
— Моят съпруг иска от мен друго, не дете.
— Всички мъже искат да имат деца.
Вярно, дори Делмас ще се надуе от гордост, ако тя забременее от него. Брин потръпна при тази мисъл. Едно дете щеше да я обвърже с Делмас така, както тези насилени обети не бяха успели. След онази първа ужасяваща седмица в леглото му беше съчинила план, с който да го заблуди, че уменията й на лечителка намаляват след съвкуплението, но винаги съществуваше възможността Делмас да преодолее страховете си.
Не, не трябваше да мисли за това. Няма да има дете и някой ден ще избяга от Делмас и ще се върне в Гуинтал, където й беше мястото. Щеше да потъне в гората и той нямаше никога, никога да я намери.
— Какво още иска той от теб?