Гейдж се усмихна и пришпори коня си към гората.
Преди обяд стигнаха до гората, която се простираше на няколко мили от Хейстингс. Построиха лагера си върху един хълм, надвесен над приятно езерце и Малик въздъхна облекчено, когато го настаниха на леглото му в шатрата.
— О, така е много по-добре. Наистина изпитвам отвращение към каруци.
— Съжалявам — рече Брин. — Не исках да ти се случи нищо лошо. — Той беше малко блед и измъчен, но не бе изтощен. Тя въздъхна облекчено. Малко сън, храна и всички неприятности щяха да изчезнат.
— Ще ти направя чаша бульон и тогава…
— Бульон ли? — Той разшири тревожно очи. — Казах ти, че съм добре. Нищо не ми стана от пътуването. Като се замисля, изобщо не съм изморен.
— Но ти каза… — Сетне Брин се сети и се разсмя. — Няма да е оня бульон.
— Не съм сигурен, че ти вярвам. Сигурно ще използваш всички средства, за да подобриш състоянието ми. — Той махна с ръка. — Върви си и ме остави да спя. Сега нямам енергия да споря, а и после ще трябва да ти покажа, че не съм изгубил силите си.
— Ти не си… — Малик вече беше затворил очи и тя тръсна глава. Нищо нямаше да му стане, ако първо поспи, а после се нахрани. Продължителната почивка можеше да се окаже най-доброто лекарство за него. — Както искаш. Малик отвори подозрително едно око.
— Такова покорство. Да не би да си намислила нещо?
— Навярно. — Той заслужаваше малко тревога заради това, че не й вярва. Брин се усмихна палаво през рамо и излезе от шатрата. — Ще сложа бульона ти да ври.
Брин го чу как изстена.
— Изглеждаш доволна от себе си.
Усмивката й незабавно изчезна, когато видя Гейдж, застанал до малкия огън пред шатрата. Не беше го виждала откакто пътуваха, но знаеше, че този миг ще дойде.
— Как е Малик? — попита той.
— По-добре, отколкото се боях, че ще бъде. Пътуването не му е навредило. Но е много уморен, вече е почти заспал. — Тя се опита да откъсне погледа си от неговия, но не успя. Чувстваше се… обгорена. — Трябва да говоря с вас.
— Да говориш ли? — повтори тихо той. — Не тази потребност видях в теб преди малко.
— Грешите.
— Не, ти лъжеш. — Устните му се изкривиха. — Разочарован съм. Мислех, че стоиш над подобни хитрини. Искаш ли да използвам сила, та да можеш да претендираш за девствеността си после? Все ми е едно. — Той пристъпи към нея. — Просто недей да проточваш прекалено играта. Търпението ми се изчерпва. Ела с мен.
Тя направи крачка назад.
— Малик. Аз… се канех да му направя малко бульон, за да хапне, когато се събуди.
— После. — Огромната му ръка я хвана през кръста и той тръгна напред, като я дърпаше след себе си. Като минаха край Льофон, той извика:
— Дръж Малик под око. Ние ще бъдем долу, край езерото.
Льофон кимна и се усмихна.
— Ще направя така, че да не ви безпокоят, господарю.
Сърцето на Брин подскочи, когато се запрепъва след Гейдж.
Щеше да се случи. Льофон го знаеше. Мили Боже, и тя го знаеше. Да мисли. Трябваше да мисли. Тя не беше мъж, тласкан изцяло от страст. Търговец, музикант, поет, бе казал Малик. Крал. Той иска да управлява. Една жена беше нищо за мъжа, сравнена с подобна цена. Тя се задъха, когато той я дръпна между дърветата. Гейдж пусна китката й и се обърна настрани.
— Събличай се. — Той свали наметалото си и го постла върху килима от листа в гората. — Побързай.
— Не.
Той се завъртя към нея.
— Какво пак си намислила?
Брин навлажни устни.
— Нищо. Казах ви, че искам да поговорим.
— Да не би това да е игра, на която те е научил твоят господар Ричард? — Той я блъсна към един дъб. — Не ми харесва да ме разиграваш така.
— Не умея да разигравам. Казвам ви истината. Не искам това.
— По дяволите! — Той посегна и покри с длан гърдата й. Сърцето й спря и сетне заби лудо. Брин усети топлината и твърдостта през тънкия вълнен слой, който отделяше ръката му от нейната гръд и това предизвикваше странна промяна в тялото й. Зърното й се втвърди, а гърдата набъбна. Тя погледна очарована надолу към огромната му ръка, която я обхващаше и стискаше. Изведнъж я обзе желанието да разбере какво е да усети двете му ръце върху гърдите си.
— Значи не искаш, по дяволите! — повтори той, но грубостта бе изчезнала от тона му, оставяйки само копринената чувственост. — Не съм глупак. Искаш го. — Той стисна леко зърното й с палец и показалец.
През нея премина огнена вълна. Не, огънят беше болка, а това не бе болка. Беше нещо по-тежко, пулсиращо, по-диво от всичко, което бе усещала досега.
Той наведе глава и устата му закръжи над гърдата й, докато ръката му бавно стискаше другата. Дъхът му беше топъл и тя усети как зърното й щръква, сякаш да го посрещне.