— Моля? — Брин бе изгубила нишката на разговора. Тя се отърси от спомените за прохладните зелени гори около родния си дом.
— Каза, че Делмас искал нещо друго от теб.
— О, лорд Келс бе обещал на Делмас да го направи свободен човек, ако оздравееш.
— А ти?
— Аз съм негова съпруга. За мен няма свобода. — Освен ако не си я вземе. Освен ако не избяга от това омразно място.
— Не изглежда справедливо. Ти си само на двайсет и една, а той е стар и грозен.
— Не е толкова стар. — Брин не знаеше точната възраст на Делмас. Брадата му беше прошарена с бяло, но силното му тяло бе все още здраво. Предполагаше, че в очите на Адуин той изглежда стар и грозен. Лорд Ричард беше хубав млад мъж със златиста коса, мъжествен като олимпийски бог. За Брин беше ужасно, че злото е облечено в толкова обаятелна обвивка. И Делмас, и лорд Ричард бяха амбициозни и безпощадни мъже, но далеч повече би предпочела да има работа с Делмас, който не притежаваше приятната маска, зад която да крие вътрешната си грозота.
— Не можа ли баща ти да ти намери по-млад мъж?
— Не разбираш. — Брин нямаше намерение да обяснява. Адуин си имаше достатъчно неприятности и нямаше нужда от теглото на Брин.
— Брин?
Ръката й стисна ръцете на Адуин.
— Заспивай, господарке.
— Казах ти да не ме наричаш така. Ние сме приятелки.
— Лорд Ричард не би одобрил подобно приятелство.
Адуин замлъкна за миг.
— Не е необходимо да знае. Можем да го пазим в тайна, нали? Кажи, че сме приятелки.
Брин мълчеше. Знаеше, че Адуин сигурно отчаяно се нуждае от приятелството й, за да не се подчини на съпруга си дори тайно, но не й се щеше да каже думите, които Адуин искаше да чуе. Беше се опитала да отблъсне Адуин, да я държи на разстояние. Приятелството с момичето щеше да я прикове към Редфърн, както бе прикована самата Адуин.
— Искам прекалено много — прошепна Адуин. — Защо ли трябва да искаш да бъдем приятелки? Аз съм само едно бреме за теб.
Вълна на съжаление обля Брин.
— Глупости. Ние сме приятелки, Адуин. А сега, ще заспиваш ли?
— Ами ако сънят се повтори?
Брин посегна и погали Адуин по косата.
— Толкова ли те уплаши?
— Първоначално не. Бях щастлива, че го виждам.
— Кого?
— Воина. Яздеше на кон нагоре по хълма. Беше много тъмно, наближаваше полунощ.
— Откъде знаеше часа?
— Просто… го знаех. Видях и вълшебната звезда зад него.
— Кометата.
— Той беше в желязна броня, която блестеше на лунната светлина. Виждах лицето му, но бях сигурна, че няма да ме нарани. Но грешах, после видях, че Редфърн гори…
Брин въздъхна облекчено, като осъзна, че това не е сън на смъртник.
— Дължи се на всичките тези приказки за Уилям Нормански. Нищо чудно, че си разстроена.
— Не беше за този нормандец. Той не беше… не беше той.
— Той е, разбира се. — Брин подпъхна завивката около Адуин. — Снощи в залата за хранене дочух как лорд Ричард говори за опасността от нахлуване на норманския херцог.
— Спомням си. Беше много сърдит. Каза, че имал да прави други неща, вместо да се бие с крал Харълд. — Тя въздъхна. — Значи мислиш, че не е било видение?
— Било е сън.
— Той беше толкова истински… дори виждах червените отблясъци от пожара в косата му.
— Просто сън.
— Радвам се. — Адуин замълча за дълго и Брин помисли, че се е унесла. — Чувствам се толкова самотна. Ще легнеш ли до мен?
Брин легна на леглото и прегърна нежното тяло на Адуин. Беше отслабнала, след като загуби последното си дете. Родилната треска бе изсмукала силите й и Брин не знаеше дали още една бременност няма да я отнесе.
— Добре ми е така. Чувствам се в безопасност — прошепна Адуин. — Ти ме беше прегърнала така онази нощ, когато едва не умрях. Аз вече се отдалечавах… и ти ме издърпа обратно.
Брин се вцепени.
— Беше от билето, което ти дадох.
— Не вярвам.
— Тогава значи е бил Господ — бързо рече Брин. — Аз съм лечителка, а не магьосница.
— Обидих ли те? — попита Адуин тревожно. — Никога не бих те обвинила в подобно нещо! Аз само…
— Шшт. Всичко е наред. Почивай си.
— А ти ще останеш ли тук, докато заспя?
— Ще остана.
Брин бе обзета от отчаяние. Това се повтаряше отново, както бе ставало и през последните три години. Адуин я молеше само за този миг, но Гуинтал й се струваше все по-далечен. Тя беше лечителка. Как можеше да избяга от това болно дете, което молеше за нейното приятелство и би умряло без нейните грижи? Тя можеше да избяга от Делмас, но нуждата на Адуин я обвързваше към Редфърн с железни вериги.
— Звездата… — промълви сънено Адуин. — Мисля, че грешиш, Брин. Той идва…
20 април, 1066 Нормандия