Как можеше да заспи, когато сърцето й едва не изскачаше гърдите й?
— Не ми харесва да лежа така. Прави ме неспокойна.
— Ще свикнеш. На мен ми харесва много. — Устните му докоснаха ухото й като с перо. — Ти знаеше още от първата седмица, че искам да те отнема от Малик. Исках да си в моето легло, а не в неговото.
Да, тя знаеше, че той я желае, но не можеше дори да мечтае, че и тя ще иска онова, което беше правил с нея. Колко далеч беше стигнала от нощта, в която лорд Ричард я бе довел тук? Сега дори започваше да се отпуска, тялото й омекваше, поддаваше се, заемаше позата, която Гейдж искаше от нея. Беше топло, приятно… и безопасно. Откога не се бе чувствала в безопасност?
— Не знаех, че ще трябва да спя с вас.
— Сега го знаеш.
— Предпочитам да спя сама — излъга тя.
Той не отговори.
Минаха няколко минути и напрежението постепенно изтече от нея. Колко лесно и естествено беше да е тук, с него. Той беше взискателен мъж, но в този миг не изискваше нищо от нея.
— Имам новини за вас, господарю. От стана на Негова светлост е пристигнал вестоносец.
Беше гласът на Льофон, осъзна сънено Брин, и звучеше колебливо, неуверено. Тя отвори очи и видя капитана, застанал на входа на шатрата, с очертан на фона на бледосивото небе силует. Новината сигурно не беше добра, щом се бе наложило да събуди Гейдж толкова рано.
Гейдж вдигна ръката си от нея и седна. Брин внезапно почувства студ и самота. Странно, след като винаги спеше сама, освен когато лекуваше някого…
— Какви новини? — попита рязко Гейдж.
— Хардраада е мъртъв.
Тялото на Гейдж подскочи, сякаш от силен удар. За миг той не проговори.
— Сигурен ли си?
Льофон кимна.
— Уилям е накарал да разпитат саксонските пленници, взети при Хейстингс. Хардраада е нападнал Англия от север, малко преди ние да стъпим на южния бряг. Харълд току-що се е бил върнал след победата при…
— Но сигурен ли си, че Хардраада е мъртъв?
Льофон се поколеба и сетне рече направо:
— Съвсем сигурен съм. Уцелили са го със стрела в гърлото при моста Стамфорд.
Болка. Брин пое дъх и се отдръпна от Гейдж.
Той седеше неподвижен и гласът му беше напълно спокоен, но конвулсиите на мъката, които се излъчваха от него, я нараняваха, разкъсваха я.
Льофон продължи.
— Сега крал на Норвегия е Магнус.
— Гейдж, приятелю. — От другия ъгъл на шатрата се чу гласът на Малик, гърлен и нежен. — Ти знаеше, че някой ден ще се случи. Мъже като Хардраада не умират в леглото.
— Да. Той не би искал друга смърт. — Внезапно в тона му се промъкна нотка на горчив присмех. — Не е нужно да се отнасяш с такава нежност към мен, Малик. Той отдавна е престанал да означава нещо за мен. Не очаквай да скърбя за него. — Гейдж отметна завивката и стана. — Съжалявам единствено за това, че няма да узнае как съм спечелил чудесното парче земя от тази Англия, която той загуби.
Гейдж излезе от шатрата, последван от Льофон. Болка. Скръб. Още по-лошо, защото бяха скрити. Брин обви с ръце тялото си и започна да се полюлява напред-назад. Какво ставаше с нея?
— Брин? — попита Малик.
Тя не искаше да тръгва след него. Не искаше да бъде близо до тази болка. Не можеше да я понесе. Откакто почина майка й, не бе усещала болката на друг човек с такава сила. Защо да се излага на това, когато сигурно няма да може да му помогне?
Болка, която сега беше още по-дълбока, след отминаването на първоначалния потрес.
Тя отметна одеялото и скочи на крака.
— Не отивай, Брин — извика Малик след нея, когато тя тръгна към входа на шатрата. — По-добре му е да е сам. Няма да ти позволи да му помогнеш.
— Не мога да го оставя сам — рече разтреперано тя. — Да не мислиш, че искам да отида? Трябва да спре. Аз не мога…
Тя излезе навън и затърси с поглед.
Препъвайки се, Гейдж вървеше надолу по хълма към гората. Беше изправил гръб и крачката му беше бърза, а погледът му бе насочен право напред.
— Почакайте! — Брин полетя след него.
Той не показа, че я е чул.
Брин го настигна, когато влезе в гората, и изравни крачката си с неговата.
— Връщай се при Малик — рече той кратко.
— Не.
— Не те искам тук.
— И аз не искам да съм тук. — За да бъде до него, тя правеше по две крачки на всяка негова дълга крачка. — Да не мислите, че обичам да тичам из гората по здрач? Краката ми вече се намокриха от росата и…
— Тогава се върни в лагера.
— Не мога.
— Защо?
— Вие се нуждаете от мен.
— Колко нетърпелива ставаш! Когато имам нужда от теб, ще разтворя краката ти и ще те употребя. Сега нямам такова желание.
Тя се сви от жестокостта на думите му, макар да знаеше, че той напада сляпо.