— По-добре ти е било без Хардраада.
— Така ли? — Той присви устни. — Коя си ти, та да съдиш? Напротив, тронът на Хардраада щеше да ми дойде много добре.
— Не вярвам да си искал този трон.
— Нищо друго не исках от него. — Той я погледна гневно. — Нищо!
Гейдж никога не би признал своята обич, но разговаряйки за баща си, той бе облекчил малко болката. Брин усети как топката в гърдите й постепенно се стопява.
— Щом казвате така. — Тя стана. — Ако не възразявате, че се върна в лагера.
Тя усети изненадата му от внезапния ход.
— От самото начало точно това те карах да направиш.
— Тогава не можех да го направя. Сега сте по-спокоен. — Тя се обърна.
— Почакай! — Гейдж посегна и я хвана за ръката.
Горчивина и болка, сълзи, които няма да се пролеят, самота и мрак.
Брин се вцепени, когато я обляха тези чувства. Тя отчаяно искаше да дръпне ръката си. Но къде щеше да отиде всичката тази болка, ако не я поеме тя?
— Моля ви — прошепна тя, като затвори очи. — Моля ви, недейте.
— Какво има, по дяволите?
— Вашата болка. Аз я усещам. Моля ви, не ме карайте да я усещам. Боли ме…
Той пусна ръката й.
Болката си бе отишла, но сега беше сам. Не трябва да е сам. Тя посегна и отново взе ръката му. Изскимтя, когато я блъсна нова вълна от болка.
— Какво, по дяволите, става с теб? — попита грубо Гейдж.
— Не знам. Никога не е било така… — Брин посегна слепешката и взе другата му ръка. Обля я още болка, но той не трябваше да остава сам. Сетне внезапно разбра какво трябва да направи. Спря да се бори с болката и се притисна към него, като позволи на мъката да я облее цяла.
По бузите й се стекоха сълзи, когато положи глава на гърдите му.
— Господи! — Гейдж стоеше вцепенен. — Престани.
Брин поклати глава.
— Защо, по дяволите, плачеш?
— Защото вие не искате да плачете. Защото мъката трябва някъде да отиде.
— Ти си луда.
Сълзите капеха безспир.
Гейдж отстъпи назад и я погледна в лицето.
— Ти си луда — повтори той. С показалец проследи пътечката на сълзите по бузата й. — Не е хубаво, престани да плачеш.
Гейдж започна да се отпуска и сълзите спряха. Брин пое дълбоко дъх и преглътна.
— Няма вече. Сега ще тръгвам. — Тя се обърна и тръгна бързо по пътеката. — Направих каквото можах.
— Почакай!
Тя погледна през рамо.
— Много сме се отдалечили от лагера — рече той, като се запъваше. — Ще успееш ли да намериш пътя?
Той се тревожеше за нея. Брин усети топлина и се усмихна.
— Израснала съм в гората. Не мога да се загубя.
Гейдж не се върна цял ден и не беше в лагера, когато към полунощ угасиха светлината.
Брин още беше будна, когато той се мушна под завивките и я притегли в обятията си.
Тъпа болка, мъка, примирение. Неприятно, но поносимо.
— Ако пак започнеш да плачеш, ще те набия — прошепна той в ухото й. — Мразя ревливи жени.
— Няма да плача.
— Не те разбирам. — Тонът му беше объркан.
— Знам.
— И не вярвам, че можеш да лекуваш с докосване или да разбереш какво чувствам.
— Тогава не вярвайте.
— И не мисли, че няколко сълзи, пролети заради мен, ще променят твърдото ми решение. Нямам нужда от тях.
— Радвам се за вас. Сега трябва да поспя. — Тя затвори очи. — Лека нощ.
Брин го чу да промърморва нещо, а сетне една голяма ръка я притегли към тялото му. Обвързване. Сърцето й се сви, като осъзна, че онова чувство за единение още бе там. Тя се помоли да изчезне, когато болката му намалее. Нямаше смисъл. Сякаш страстта, която ги бе съединила, бе разкъсала някакво було, което Брин никога нямаше да може да съедини. Е, трябваше да мине време.
— Брин.
— Да.
— Нямам нужда от сълзите ти. — Той направи пауза и сетне додаде: — Но ти благодаря, че ги проля за мен.
Думите му бяха безкрайно трогателни. Искаше й се да посегне и да го погали, да го притисне към себе си. Но не биваше. Трябваше отново да вдигне бариерите, които така объркващо бяха отстранени.
— Няма нужда от благодарности — рече сдържано тя. — Мой дълг е да ви помагам.
Ръцете му останаха около нея, но тя усети отдръпването. Добре. Дръж се настрана. Не се приближавай. Никога повече не се приближавай толкова много.
— Щастлив съм, че осъзнаваш дълга си — рече Гейдж с присмех. — Непременно продължавай така и като стигнем в Редфърн.
Шеста глава
— Та тя е цялата от дърво! — рече с отвращение Гейдж, когато наближиха дървените крепостни стени на Редфърн Хол. — Това ли е твоята хубава крепост?
— Разбира се, че е направена от дърво. — Брин не вдигна поглед, докато оправяше завивката на Малик, след което се настани по-удобно в каруцата. — От какво очаквахте да е? От пера ли?