— Наистина не й желаех злото. Той не позволяваше… аз трябваше да правя каквото пожелае той.
Навярно жената казваше истината и бе водена не от алчност, а от слабост. Така или иначе, нямаше да постигнат нищо добро, ако я хулеха.
— Тогава докажи доброто си сърце като се грижиш внимателно за нея.
— Да, да, обещавам — Алис бързо излезе от стаята.
— Ето че останах без прислужница, която да ме изкъпе — рече нежно Гейдж. — Май че ще трябва да заемеш мястото й.
— Нямам нищо против да го направя — отвърна Брин, настанявайки се до ваната. — Нали знаете, просто такъв е обичаят. Ако лейди Адуин беше добре, тя самата щеше да ви изкъпе.
— Така ли? Не си спомням да си споменавала за лейди Адуин. Макар че не би трябвало да се изненадвам, при положение, че също така забрави да споменеш и за съпруга си.
— Лорд Ричард ви е казал, че ме доведоха тук, за да се грижа за неговата съпруга.
— Но ти не ми каза за нея. Нито дума. Колко си потайна, Брин от Фокхар. — Гейдж се облегна назад във ваната. — Съблечи си роклята и влез при мене.
Брин застина.
— Защо?
— Има някаква миризма по теб, която не ми харесва. Искам да я измиеш.
Навярно гадната воня от онази стаичка в конюшните все още се носеше от нея.
— Ще се измия по-късно.
— Сега — натърти той.
Брин се изправи, вдигна роклята през главата си и я пусна на пода, покрит с камъш, сетне си събу обувките.
— Едва ли мириша толкова неприятно, иначе и аз самата бих го подушила.
— Навярно аз съм по-чувствителен към тази миризма. Влизай във ваната.
— Няма къде.
Гейдж махна към скута си.
— Ще ти направя място.
Брин се поколеба и сетне се предаде. Той нямаше да се откаже, а тя трябваше да пести енергията си за по-важните битки, които, изглежда, се задаваха на хоризонта. Бавно се качи във ваната. Водата беше много топла, почти гореща и Брин се потопи цялата и се настани в скута му.
— Добре. — Той постави краката й от двете страни на силните си бедра. — Е, не е неудобно, нали?
— Не. — Беше лъжа. Тази безпомощна поза я караше да се чувства неудобно, както и копринената заплаха в гласа му.
Гейдж се пресегна с кърпата и започна с кръгови движения да търка гърба й.
— Какво правите? Казахте ми да ви изкъпя.
— След малко. Много си напрегната. Защо?
— Знаете защо. Ядосан сте. Разбира се, това е естествена реакция.
Гейдж притисна главата й в кухината на рамото си и вдигна косата й.
— Знаеш ли, че косата ти е неповторима? Гъста и копринена… и жива. Ако в тъмното докосна единствено тази грива, пак ще позная, че си ти. — Той започна да търка шията й. — Тук мускулите ти са почти на възли. Страхуваш ли се от мен, Брин?
— Не. — Думата беше сподавена. Внезапно ръцете му се свиха около нея.
— Тогава би трябвало да се страхуваш. Искам да те пречупя.
— Открила съм, че мъжете често желаят да съсипят една жена.
— Не и аз. Преди да те срещна, никога не ми се беше случвало. — Той замълча за миг, сетне попита нежно:
— Облада ли те той?
— Делмас ли?
— Кой друг? Освен ако нямаш още някой съпруг да пъпли из това проклето място.
— Не, разбира се, че не.
— Кажи ми тогава, моля те, хвърли ли те той на земята, когато стигнахте до конюшнята, облада ли те? — Всяка дума бе разчленена с внимателна, смъртоносна точност. Известна част от напрежението излезе от него. — Няма да позволя да ме лъжеш за тези неща.
— Не лъжа.
— Не ми каза за него. Пропускът също може да е заблуда.
Внезапно Брин се умори от въпросите и обвиненията му.
— Не ви казах за него, защото той няма значение за мен. Имах достатъчно тревоги и без да повдигам теми, които не ви засягат.
— Много леко приемаш светия обет. — Той направи пауза. — Няма значение. Ще те избавя от този съпруг, за когото казваш, че не те засяга.
— Не!
— Значи те интересува. Обичаш го?
— Мразя го, но няма да позволя да го убиете. Няма да нося този грях в душата си.
Гейдж се наведе и я целуна по рамото.
— Раменете ти са прекрасни, а ти няма да имаш нищо общо с това. Уверявам те, едва ли ще забележа, че съм опетнил душата си с още един грях.
— Няма да го направите. — Брин започна да се бори. — Чувате ли ме? Няма да позволя.
— Спокойно. — Без усилие той смири движенията й. — Не мърдай. И аз не искам да те наранявам.
Отново насилие.
— Защо? — попита диво тя. — Той с нищо не ви е обидил.
— Така ли? — Изведнъж Гейдж я блъсна настрани и я погледна с ярост. — Глупакът ме обижда с това, че те мисли за своя собственост, защото някакъв свещеник е промърморил няколко думи пред двама ви. Обижда ме това, че е използвал тялото ти като мен и че те познава. Обижда ме с това, че съществува. — Той я стисна здраво за ръцете. — О, да, всичко това е голяма обида.