— И вие ще го убиете, за да се отървете от него?
— Защо не? — Гейдж се засмя безпощадно. — Ще го излича от живота ти, както бих измил докосванията му от тялото ти.
Гейдж наистина мислеше да го направи.
— Ще е грях — прошепна Брин. — Животът е велик дар. Никога не бива да се отнема. Аз не обичам Делмас, но не бих понесла да стана причина за смъртта му. — Очите й внезапно се насълзиха. — Аз лекувам хората. Не разрушавам. Това би било… Не мога да го понеса.
— Престани да плачеш — рече грубо Гейдж.
Сълзите на Брин продължиха да капят.
— Това, че плачеш за него, също ме обижда.
— Не плача за него.
— Тогава престани. Защо винаги плачеш?
— Мислите ли, че не бих спряла, ако можех? Погледнете се! През седмиците, откакто ви познавам, съм плакала много повече, отколкото през всичките предишни години.
— Проклятие! — Гейдж се ухили. — Престани да плачеш и няма да докосна този плазмодий… сега. — Той взе лицето й в големите си ръце. — Но няма да се срещаш и да говориш с него. Той няма да те докосва. Дори няма да споменаваш името му, иначе ще го разпоря от гърлото до слабините. — Гейдж покри с устни нейните, а езикът му се спусна дълбоко във влажната кухина, за да заиграе с една дива припряност, каквато никога не й бе показвал. Сякаш беше прималял от глад и не можеше да се насити. Той вдигна глава и рече свирепо:
— Ти принадлежиш на мен. И на никой друг. Само на мен. Гейдж се пресегна между двама им, разтвори бедрата й и я приближи до себе си.
Брин извика, когато той се намести по-дълбоко.
— Само на мен.
Държеше я за бедрата и се вмъкваше все по-навътре в нея. Дишаше учестено, мачкайки меката й плът.
— Когато те видях как покорно го последва в конюшнята, исках да те убия. Седях тук и мислех за всички онези неща, който той прави с теб.
— Казах ви… — Пълнота. Топъл, твърд, непреклонен. Тя едва успяваше да говори. — Той… нищо не е направил.
— Вярвам ти. И това е причината да поживее още малко. — Гейдж я вдигна, а сетне мъчително бавно я спусна върху себе си. Отново. Отново. Отново.
Беше прекалено бавно. Тя пъшкаше, посягаше сляпо към него.
— Гейдж… това е…
— Харесва ли ти как те изпълвам?
— Да… — Той отново бе нахлул вътре в нея и тя отчаяно се стегна, опитвайки се да го задържи в себе си.
Не успя. Той отново я вдигна и започна същото бавно и чувствено спускане.
— По-добре от хубавичкия ти лорд Ричард, а? По-добре от този твой съпруг червей?
— Не ми харесваше… — Брин прехапа долната си устна, когато контролираните движения предизвикаха бурна страст в нея. — Много по-добре. Съвсем различно…
— Тогава ги забрави. — Той я стисна в прегръдките си и после посегна, за да я хване за бедрата. — Те са извън живота ти. — Гейдж започна да тласка нагоре с налудничава сила, докато я движеше с ръцете си в същия ритъм.
В нея избухна топла, гладка течност. Горещата сила на Гейдж бе вътре в нея. Брин чу кратки и безпомощни викове, които излизаха от гърлото й, докато страхотното напрежение нарастваше.
— Да — прошепна той. — Стени, викай. Искам да те чувам. Брин не можеше да направи нищо друго. Всичко в нея се надигаше, експлодираше и трябваше да се освободи.
И то беше освободено с такава сила, че тя успя само да си поеме дъх и да се държи за него, сякаш той беше единственият й пристан.
Гейдж продължаваше да се движи и да шепне в косата й:
— Разбираш ли… моя, моя…
— Не.
Разтърси го силна тръпка, докато изливаше семето си в нея. Неволно я стисна по-силно. Тя знаеше, че не иска да я заболи, но утре щеше да има синини.
Той се облегна назад във ваната със затворени очи, дишайки тежко.
— Упорита си… — Внезапно Гейдж скочи на крака и я вдигна, сетне я извади от ваната.
Движението я сепна.
— Какво…
Той закрачи през стаята към леглото.
— Уморих се да те любя къде ли не, вместо в легло.
— Но ние сме още мокри — протестира тя.
— Ще изсъхнем и ти обещавам, че няма да ти позволя да си отдъхваш прекалено дълго, та да настинеш. — Той я положи на леглото и огромното му тяло легна върху нея. Ръката му се пъхна между бедрата й.
— Не може толкова скоро да ме искаш отново.
Два пръста потънаха дълбоко.
— Не, аз искам ти да ме искаш. Искам да ме желаеш, да си задоволена и да желаеш отново. — Той погали ухото й с език и започна бавно да я милва. — И някъде, преди да свърши този следобед, ти ще ми кажеш, че ми принадлежиш.
— Не… — рече отчаяно тя. — Няма да ти кажа.
— Ще ми кажеш. — Той наведе глава и топлият му език леко погали зърното й. — О, да, Брин, ще ми кажеш.