— Наистина ли мислиш, че Гейдж би убил човек за нещо толкова дребно?
— Видях лицето му — повтори Малик.
— Не разбирам как мъжете могат да отнемат живот и после да се оттеглят. Не знаят ли как помръкват душите им? — рече отчаяно Брин, докато ровеше из роклите в сандъка, за да намери някоя, която да й стане. — Не го разбирам.
— В момента и аз не вярвам той да разбира себе си — рече тихо Малик. — Което прави положението още по-опасно. От момче Хардраада го е вземал на своите походи, обучавал го е в кръв и насилие, научил го е да взема каквото пожелае и да не позволява нищо да му се изпречи на пътя. По-късно Гейдж научи и други неща, но не му трябва много, за да се върне към наученото от Хардраада.
Пиратство, кръв и огромната сянка на Хардраада висяха над хоризонта на Гейдж.
— Не се връщай довечера в тази стая, Брин. Успокой го. Дай му това, което иска. — Малик се усмихна. — Не смятам, че тази задача ти е прекалено неприятна.
Не беше неприятна, но навярно бе по-опасна, отколкото мислеше Малик. Всеки път, когато спеше с Гейдж, връзката им ставаше все по-силна и празнотата от раздялата — по-голяма. Започваше да се чуди колко ли време ще й трябва, за да се почувства добре без него. Брин избра от сандъка една тъмно винена рокля, затвори капака и бързо тръгна към предната стая.
— Изпрати Алис да ме повика, ако Адуин се почувства зле.
— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за нея.
В гласа му имаше такава ласкавост, че Брин го погледна през рамо. Той наблюдаваше Адуин с грижа и нежност и тя усети в себе си някакъв копнеж. Колко прекрасно би било да може да се отърси от цялото си бреме и да се сгуши в силните обятия на някого. Но какви бяха тия мисли? Не беше от този тип жени и бързо щеше да се отегчи от мъжа, който би се опитал да я превърне в своя влюбена сянка.
Но за известно време сигурно няма да е толкова лошо…
В огромната камина гореше буен огън, а над него се въртеше глиган на шиш. Наблизо седеше едно младо момче, което настройваше струнния си инструмент. Откъм голямата маса се носеше бурен смях.
Брин спря несигурно под сводестата врата на залата. Какво трябва да направи сега? Тук нямаше място за нея. Очевидно лорд Ричард беше поканил на пиршеството всичките си васали и техните дами. Тя разпозна само някои от тях: Едмънд от Дануърт и неговата съпруга Джоун, белокосия Сирил Минтбър и неговия син, Хърбърт от Кенмал.
— Ела — извика лорд Ричард, когато я видя. Той стана от масата и протегна ръка. — Никога не съм те виждал толкова привлекателна. — Лицето му се озари от сияеща усмивка. — Седни до мен, Брин.
Над масата внезапно надвисна тишина. Всички гледаха в нея. Мъжете с любопитство, техните дами с надменна враждебност.
— Тя ще седне до мен — рече Гейдж зад нея. Хвана я за лакътя и я подкани да тръгне по застлания с рогозки под към масата. Докосването му бе топло и успокояващо и тя усети как неудобството й я напуска.
— Искам да си отида — прошепна тя. — Не ми е тук мястото.
— Разбира се, че е тук — рече тихо, но твърдо той. — Ти си по-мъдра от всички мъже в тази зала и по-прекрасна от всички жени. — Гейдж я погледна. — Особено с тази рокля. Аз… благодаря ти, че си я облякла.
Брин го погледна изненадана. Думите му бяха изречени непохватно и тя не можеше да си спомни някога да е обсъждал вида й.
— Не ми приляга. — Тя погледна към тесния корсет. — Адуин е много по-дребна от мен.
— Напротив. — Погледът му се плъзна към корсета. — Възхищавам се от все сърце на това как ти стои роклята. Но, ако искаш, ще изпратя човек до моя кораб в залива Певънс, за да вземе плат и да ти ушият още рокли.
— Плат ли?
— Коприна от Византия, дантели от Дамаск. — Той се усмихна присмехулно. — Колкото и да съм стиснат търговец, никога не ходя, където и да било без стоки за продан.
— Не ми трябват коприни. Доволна съм и с моята вълнена роба. Не бих взела роклята на Адуин, ако не бе настоявал толкова.
— Знам. — Гейдж сви устни, докато й помагаше да изкачи двете стъпала на подиума. — Ти си най-твърдоглавата и волева жена в тази страна на рицари, но мисля, че прекаляваш…
— Подготвил съм пиршество, което да съперничи на всичко, което сте опитвали в Нормандия — Ричард грациозно махна към столовете с високи облегалки до себе си. — Ще видите колко много се старая да ви зарадвам.
Гейдж се огледа в залата.
— Очевидно си направил поне едно нещо, което ме радва. Къде го изпрати?
— Какво значение има. — Ричард махна разсеяно с ръка. — Но бъдете сигурен, че ще ви спестим неговото присъствие по време на целия ви престой тук. Щях да отпратя Делмас надалеч още преди пристигането ви, ако знаех колко нежни са чувствата на нормандците. Боя се, че ние, саксонците, сме далеч по-грубички. Делмас беше винаги много изпълнителен и…