— Напълно.
— А какво ми предлагате в замяна?
— Не е необходимо да ти предлагам каквото и да е — реши да изпробва почвата Уилям. — Моята армия може да помете Белрийв на път за Англия и да вземе каквото ми трябва.
— И да излезе от обсадата по-слаба, отколкото можете да си позволите. Какво ми предлагате?
— Да те направя рицар за услугата.
— Не е достатъчно.
— Барон — рече с нежелание Уилям. Той се бе надявал проклетият търговец да е доволен, без да го издига до аристократическия елит на страната. — Но не тук, в Англия. Там ще има земя и почести в изобилие, когато разгромим саксонците.
— Аз ли ще си избера земята?
— Искаш прекалено много.
— Също като вас. Както чух, вие сте предложил тези саксонски земи на всеки търговец и благородник от Нормандия. Може и да стигнат за всички.
— Не съм сигурен, че ще се задоволиш само с рицарство — рече студено Уилям. — Ясно ми е, че си научен да хленчиш и да се пазариш като твоя дядо търговеца.
— Грешите само наполовина. Дядо ми никога не е хленчил, но е бил великолепен в изкуството на пазарлъка. — Гейдж направи пауза. — Едно качество, което е необходимо както за търговеца, така и за владетеля.
Уилям направи гримаса, тъй като осъзна, че атаката му е била отбита. Той беше изключително чувствителен относно своя дядо и се бе надявал да запали омраза, която да му даде възможност да вземе надмощие над този негодник. Продължи да го изучава, търсейки друга слабост.
Не откри такава. Великанът пред него имаше самоувереността на кралска особа, комбинирана с блестящ ум, позволил му да натрупа богатство, което му бе спечелило уникално място в норманското общество. Уилям беше чувал, че в битка с войските на Хардраада, Дюмон бил толкова безпощаден, колкото по-късно станал в търговията. Уилям можеше и да успее да го разбие, но Гейдж нямаше да се подчини.
— Много добре. Нека земята бъде по твой избор.
Дюмон се изправи от балюстрадата.
— Ще го обмисля. — Той се поклони. — Лека нощ, Ваша светлост.
— Ще го обмислиш? — рече Уилям вбесен. — Искам отговор сега!
— След два дни ще ви пратя отговор. — Дюмон тръгна към вратата. — Моят дядо, търговецът, също така ме е научил никога да не приемам една сделка, преди да съм я огледал от всички страни.
Уилям сподави гнева си. Когато започне нападението, щеше да има нужда от всяко възможно предимство, а бойната сила на Дюмон бе наистина невероятна.
— Ще чакам два дни, не повече. Не мисли да си играеш с мен!
— Не си играя. Оставям това на лордовете и дамите от вашия знатен двор.
— О, и още нещо — рече Уилям. — Ако решиш да приемеш предложението ми, трябва да оставиш тук, във Франция, своя сарацин.
Изражението на Гейдж не се промени.
— Говорите за Малик Калар?
— Ако така се казва. Сарацинът, който пътува с теб. Надявам се да получа одобрението на Папата относно това нападение и нямам намерение да го обиждам със сарацин в редиците си.
— Ако реша да се присъединя към вас, Малик със сигурност ще ме придружава. Примирете се с този факт. — Той се обърна кръгом и излезе от стаята.
Твърдоглав, арогантен курвин син. Останалата част от света можеше и да се чуди, но Уилям не се съмняваше, че този мъж е изчадие на онзи дяволски викинг. Когато повика Дюмон, той се надяваше да успее да го манипулира и контролира, но сега не бе сигурен кой тържествува след срещата им.
— Матилда!
Жена му отвори вратата на предната стая, където Уилям я бе оставил при леко открехната врата. Той ценеше нейната преценка повече от тази на благородниците си и често я караше да слуша и наблюдава срещите му.
— Е?
— Интересен мъж. — Тя се приближи — дребничка, здрава, непоколебима. — И толкова хубав, колкото чух от лейди Женевиев. — Матилда се усмихна лукаво. — Тя казва, че в леглото е силен като жребец и знае много екзотични начини за задоволяване на дамата. Сега вече вярвам, че ми е казала истината. Той изглежда наистина притежава някаква… сила.
Хубав ли? Мъжът беше едър като планина, с груби черти и не претендираше за никаква хубост, доколкото можеше да прецени Уилям. Матилда сигурно се опитваше да разпали ревността му. Тя знаеше, че не е трудно и постоянно го правеше, за да поддържа интереса му силен. Справяше се възхитително — дори след всичките години брачен живот, техният съюз беше пламенен както в деня на сватбата им.
— По дяволите, не те помолих да оценяваш мъжествеността, а характера му.
Тя сви рамене.
— Умен, стабилен, предпазлив… ненаситен.
— Ненаситен? Имаш предвид амбициозен?
— Навярно… — Тя сбърчи вежди, като се опита да определи онова убягващо качество, което усети у Дюмон. Сетне сви рамене. — Ненаситен.