— От лорд Ричард ли?
— Да.
— Какъв сладур! Той бе човекът, който я повали на земята и я остави на огъня!
— Нима знаеш за това?
— Льофон каза, че един от хората му видял Алис да следва Ричард и да го моли. Той се обърнал, ударил я и тя паднала до стената.
— Адуин мисли, че той е подпалил пожара.
— Да. Най-напред подпали замъка, оборът избухна в пламъци минути, след като той излезе на кон оттам и мина през портата. Без съмнение намерението му е било да изгори Редфърн до основи. — Гейдж обърна коня и го пришпори. — Оставям тук група войници да ви пазят, но не напускайте стана.
Брин онемя.
— Напускаш ни? Къде отиваш?
— След скъпия съпруг на лейди Адуин. Не ще е отишъл далеч.
Обзе я страх. Беше помислила, че е спасен, а той пак тръгваше срещу опасността.
— Няма да го намериш. Той познава околността много добре.
— Един от хората на Льофон е отличен следотърсач. Имаме добър шанс да…
— Нямате шансове! — каза гневно Брин. — Ами ако пожарът е само средство да ви изкарат на открито? Ами ако е събрал васалите си и чака в засада, за да те убие?
Гейдж присви очи.
— И какво те е грижа, ако го направи? Убиецът ще бъде наказан само със смърт!
— Как не разбираш? Насилието продължава безкрай и никога не спира.
— А ако убия лорд Ричард, пак ли ти ще си виновна?
— Да, защото те доведох тук.
Той изруга през зъби.
— Един ден трябва да си поговориш с Господ. Очевидно си мислиш, че носиш отговорност за цялото човечество. — Той пак пришпори коня си да тръгва. — Аз убих мъжа ти, това е мое дело и моя отговорност. Ако убия лорд Ричард, отговорността ще е пак моя. Действам по своя воля! И ти нямаш нищо общо с това. — Той вдигна ръка. — Льофон!
Гейдж препусна надолу по склона. Льофон и войниците го последваха.
Десета глава
— Жива сте! — пошепна Алис. — Мислех ви за мъртва, госпожо!
— Ах, ти се събуди! — Адуин й се усмихна. — Брин ще се зарадва. Тревожеше се много за теб. Ще я повикам.
— Не! — Ръката на Алис се протегна да я спре. — Почакайте, моля ви. Искам да ви кажа нещо.
— Не сега. Ранена си и трябва да почиваш.
— Опитах се да го спра — каза дрезгаво Алис. — Държеше факла и аз разбрах… Видях го как заключи вратата и изтичах след него. Виновна съм пред вас, но никога не бих…
— Мълчи. — Пръстите на Адуин легнаха на устните на другата жена. — Не си съгрешила пред мен.
— Спях с вашия съпруг. Нося детето му.
— Зная. Чух, когато разказваше на Брин.
— Наистина ли? Но не казахте нищо!
— Нямаше какво да казвам. Грехът е извършен от друг, против волята ти.
Алис поклати глава.
— Изповядах се на свещеника. Той каза, че грехът е мой, защото съм съблазнила лорд Ричард.
— Така ли каза? — Устните на Адуин се свиха. — Пък на мен добрият отец ми каза, че вината била моя, защото не съм си изпълнявала съпружеските си задължения и не съм била послушна. Иначе Бог щял да ме дари с дете. Изглежда, че в този свят жените са коренът на всички пороци, а мъжете са невинни като Дева Мария.
— Свещеникът ли ви каза това? — Алис поклати глава. — Не е вярно. Никоя жена не би могла да бъде по-мила и по-покорна от вас.
— Покорна… — Адуин сякаш вкусваше звука на думата. — Бледа, слаба дума… Не ми харесва. — Тя стисна ръката на Алис. — Мисля, че досега ние двете сме били прекалено покорни.
— Така е с жените.
— Мъжете казват, че трябва да бъде така. — Адуин затърси с поглед Брин из лагера. — Брин не е покорна. Може би трябва да се учим от нея.
— Вярвате ли ми? — попита Алис. — Никога не съм искала да…
— Вярвам ти. — Адуин отметна нежно кичур коса от лицето на Алис. — Винаги си била толкова мила с мен. Защо трябва да мисля, че си ми навредила?
— Детето… Не зная защо Бог ме дари с това дете, а лиши вас. За мен то ще бъде само едно бреме, а вие го искате толкова много.
— Да, аз наистина исках дете. — Това беше единствената чиста истина в живота й в Редфърн. Щеше да й трябва време, за да отдели другите истини от лъжите, но раждането на дете не беше само дълг. Когато носеше децата, животът й беше пълен с радост. Когато й ги отнеха, настъпи мрак. — Детето е дар от Бога.
— Може би. Ако сте жена на важен господар. — За пръв път в гласа на Алис проникна сянка от горчивина. — Не и когато сте слугиня без съпруг и без средства. Тогава детето е само едно срамно бреме.
Адуин се засрами. Беше мислила само за собствените си мъки, за своите проблеми, а тази жена имаше далеч по-лоша съдба. Този свят беше жесток към жената, нарушила правилата на църквата и на мъжете, даже ако го е направила по принуда.