— Ричард трябва да се срамува, не ти. А що се отнася до бремето… да, детето винаги е бреме.
Но Адуин би приела с радост такова бреме — даже ако имаше основания да се срамува. За разлика от Алис. Адуин погледна надолу, към горящия Редфърн.
— Но аз вече не съм по-голяма дама от теб. Нямам съпруг, нито баща, нито дом. Може би даже ти си по-добре от мен. Като дете ме учиха как се ръководи домакинството, но ти знаеш как се печели хлябът. Това умение е цяло богатство. Завиждам ти.
В погледа на Алис имаше съмнение.
— Наистина! Ще споделиш ли с мен каквото знаеш? Нямам какво да ти дам в замяна. Не зная даже дали ще се уча бързо или бавно. Когато дойдох при Ричард, не бях много глупава, но той не искаше да мисля. — Не искаше нищо, освен покорство и тялото ми, помисли си тя с горчивина. И беше му ги давала, докато не й остана нищо. — Може да се окаже, че аз съм даже по-голямо бреме от едно дете.
— О, не! — каза пламенно Алис. — Ще ви помагам с удоволствие, госпожо!
— Трябва да ми казваш Адуин. За мен също ще бъде удоволствие да ти помагам. — Адуин се усмихна. — Когато се науча да го правя.
Алис бе стъписана.
— Адуин?
— Казах ти, че вече не съм господарка. — Адуин се изправи на крака. — Аз съм жена като теб и ние двете трябва да се грижим една за друга. А сега затвори очи и си почивай. Ще отида да доведа Брин. Тя ще иска да види как се поправяш.
Алис послушно затвори очи.
Колко е кротка… Гняв завладя Адуин, докато вървеше из стана. Алис винаги е била плаха и отстъпчива, използваха я жестоко. Такава ли беше съдбата на добрите хора — да ги експлоатират по този начин?
Отнякъде се появи Малик.
— Разтревожена сте. Не трябваше да се занимавате с Алис. Трябваше да я поема аз.
— Защо да не е трябвало… — Отначало Адуин не разбра какво искаше да каже Малик. Беше се замислила дълбоко. След това разбра и стаеният гняв избухна. — Мислиш, че чувствата ми са прекалено деликатни и душата ми — твърде чувствителна, за да се грижа за любовницата на мъжа си?
— Не съм казал…
— Но го мислеше. — Тя тръгна, без да го погледне. — И ти си като всички мъже — мислиш, че сме слаби и безпомощни. Вие ограбвате силата ни и ни правите слаби. Вие използвате телата ни и притъпявате разсъдъка ни. Вие смятате, че имате право да ни биете и да ни карате да ви слугуваме, да ни правите деца и после да ни напускате.
— Аз съм грешен — каза тържествено Малик. — И очевидно много забравям. Даже не си спомням да съм ви направил дете. Как го кръстихме?
Тя го изгледа.
— Знаеш, че не исках да кажа… — Ироничният му израз я вбеси. Не можеше да повярва: на устните й се появи усмивка!
— Велзевул!
— Момче ли беше?
— Демон, като всяко твое изчадие! — Усмивката й изчезна. — Видя ли? Мислиш толкова безгрижно за нас, че даже не обърна внимание какво ти казвам.
— Бих се отнесъл към словата ви съвсем сериозно, ако ставаше дума за мен. Но вие говорите със съпруга си, не с мен. — Той се усмихна меко. — Така че аз няма да забележа отровата, която бълвате, и ще се опитам да ви развеселя. Ако имам късмет, може даже и да се засмеете. Имате нужда от това. Смехът е за ваше добро.
Когато се усмихваше, той бе по-красив от всички срещани мъже. Топлина сгряваше лицето му и то приличаше на слънчевия изгрев. За момент тя безпомощно се взря в него, но после се насили да отклони погледа си.
— Смехът е за шутовете в замъка!
— Нека да стана ваш шут, Адуин! Нека да ви служа и да ви угаждам! Мога, знаете го!
Тя го погледна пак и веднага съжали. Отново изгревът. Ускори крачка и се доближи до Брин, като гледаше право пред себе си.
— Нищо не искам от теб! Не искам нищо от никой мъж!
— Идеята за момче ми харесва, но Велзевул не е хубаво име. Ще го кръстим Малик, на мен.
Момченце, красиво като този мъж… Задави я мъка. Не. Никога!
— Какво ви е? Какво казах?
— Нищо.
Малик посегна и я спря.
— Не е нищо, щом ви причинява божа. Всичко е!
— Ялова съм — каза тя колебливо. — Не мога да раждам деца.
— От съпруга си. Сигурно причината е в него. — Той се изпъчи. — И тъй като аз нямам такива дефекти…
— Какво говориш? Вината винаги е в жената…
— В нашата страна не мислим, че това важи винаги.
— Не разбираш. — Тя се откъсна от него и му обърна гръб. Гласът й бе дрезгав от мъка. — Те умират. Известно време са си мои, но после умират.
— Разбирам. Наистина. — Гласът му бе тих. Той протегна ръка към нея. — Елате при мен. Позволете ми да ви бъда приятел. Позволете ми да споделя мъката ви.
Адуин искаше да поеме тази ръка. Той не беше като Ричард, който обвиняваше нея и я караше да се срамува от тялото си. Съпругът й никога не бе споделял нейната мъка, когато умираха децата й. Даже не идваше при нея, докато не се поправеше толкова, че да може да опита пак.