— Ей там. — Брин посочи един сламеник под дървото. — Изтощен е. Той и Адуин много ми помогнаха.
— Но е имал благоразумието да легне и да заспи, когато силите му са свършили. — Тонът му загрубя. — За Бога, иди да почиваш!
— Ще отида. — Тя прекара пръсти през косата си. — Чаках само да се върнеш.
— За да видиш дали нося главата на Ричард ли?
— Не, исках… — Беше много уморена, за да се прикрива и да се пази. — … да съм сигурна, че си жив и здрав.
Той занемя.
— Наистина ли?
— Разбира се. За толкова лоша ли ме вземаш — да искам онова чудовище да живее, а ти да умреш?
— Не зная какво да мисля за теб. Не съм срещал жена, която да не разреши на някого да й спаси живота.
— Не съм била застрашена.
— Делмас едва не те уби! Следващия път можеше да го направи!
— Беше грешка. — Брин преглътна. — Няма да стана Батшийба. Няма да дойда при теб с този грях на душата.
— По дяволите, ще дойдеш! — Очите му горяха. — Няма да позволя да ме отхвърлиш, Брин! Ще ми дадеш тялото си, а за душата ти ще мисля после. — Той замълча, мъчеше се да се овладее. — След две седмици ще потеглим за Гуинтал. Давам ти толкова много време да се успокоиш, да жалееш онази свиня, съпруга си, и да се подготвиш да се върнеш в леглото ми.
— Много си щедър, господарю!
— Да, щедър съм. — Гейдж се обърна и се отдалечи.
Няма да го направи. Ще се бори с него. Ако си позволеше да попадне отново в примката на онази чувствена магия, не знаеше дали ще събере сили да го напусне след пристигането в Гуинтал. Той познаваше добре тялото й, знаеше как да го накара да жадува и да гори. Света Дево, от едната мисъл гърдите й набъбваха! Трябва да го забрави, да прогони тези мисли от съзнанието си!
Тя отиде при сламеника, който бе подготвила за себе си до Алис. Мисли за Алис! Горката Алис, която носи детето на Ричард от Редфърн…
Брин можеше да има дете. Ако отиде в леглото на Гейдж, след по-малко от година ще роди детето му. Тази мисъл не я погнуси, а я потопи в някаква мека, нежна болка. Детето на Гейдж…
Трябваше да се страхува от мисълта да роди едно копеле! Тази мисъл трябваше да я хвърли в отчаяние! Не да й носи радост! Нито любов!
Любов…
Мили Боже, спаси ме! Дано да не е вярно…
Не искаше да люби този воин, толкова чужд на всичко, в което вярваше. Не искаше да приеме истината, че човек е загинал, защото тя е обичала и е отстъпила.
Но беше станало точно така.
И тя обичаше Гейдж Дюмон с цялото си същество.
Даже не се чудеше. Колко дълго се бе борила с този факт? Това не бе променило нищо — само бе направило мъката по-силна. Да го приеме в тялото и сърцето си би означавало да се накаже за нещо, което не можеше да прости.
Детето на Гейдж…
Можеше да не приеме Гейдж, но детето му? Нещо от него щеше да бъде нейно. Сигурно беше възможно да я осени тази благодат…
Но можеше ли да понесе да го напусне, след като се роди детето?
Отговорът бе бързо и грубо „не!“ Сълзи опариха очите й. Не, не можеше да си позволи даже този дар. Щом стигнат в Гуинтал, тя трябва да го напусне завинаги.
— Трябва да говорим — каза Гейдж и седна до нея край огъня. — По-точно ти трябва да говориш.
— За какво? — попита Брин уморено. За пръв път от десет дни се беше приближил до нея. През това време всеки бе вършил своето: тя се грижеше за бегълците и помагаше да издигнат заслон тук, на хълма, той наблюдаваше работата по възстановяването на Редфърн долу, в долината.
— Разкажи ми за Гуинтал.
— Вече съм ти разказвала за Гуинтал.
— Не е достатъчно. Нямам намерение да тръгвам към земя, която може би е населена с врагове, без да науча нещо повече за нея. — Той помълча. — И без да зная дали има сериозна причина за пътуването, освен желанието ти да се върнеш в къщи.
— Още ли си мислиш, че съм те лъгала?
— Не, но имам нужда да ми кажеш. Не беше напълно откровена с мен относно причините за идването ти в Редфърн. — Той се взираше в огъня. — Животът ти е бил труден. Не бих те обвинявал, ако кажеш нещо, което би те отървало от враговете ти. Няма да ти се сърдя, нито да те съдя. Ако толкова отчаяно искаш да се върнеш в Гуинтал, ще те заведа там. Все едно дали има съкровище или не.
Заля я топлина, когато го погледна. Не искаше да чувства тази нежност. По-добре беше да е груб и нечестен. Трудно бе да противопоставя броня на такава щедрост.
— Не излъгах. Има съкровище.
— Откъде се е взело?
— Плячка. От война. — Тя се усмихна тъжно. — Откъде идват повечето големи съкровища? Няма да ми е жал, ако не го заваря в Гуинтал.
— Чия е плячката?
— На Хийвалд. Този велик воин е живял преди много столетия. Дошъл от Уелс, но се сражавал и спечелил много битки със саксонците тук, в Англия. Той е много известен, за него се разказват много легенди и приказки. Но се уморил от битки и кръв и решил да се откаже от всичко. Взел хубавата си годеница и офицерите си, натоварил златото и скъпоценностите си на коли и се върнал в родното си място.