— Гуинтал?
— Не, в Кайси, Уелс. Но и Кайси бил разкъсван от войни и разкол. Затова напуснал Кайси и отишъл на запад, до морето. Отседнал за четири месеца в едно село на име Селкърк и построил кораб. После той и неговите последователи тръгнали по море да търсят място, където да се заселят в мир. И намерили Гуинтал. Остров, който не воювал, защото там нямало хора.
— И колко далеч е този остров?
— На два дена с кораб от Селкърк.
— Толкова близо! — Гейдж вдигна вежди. — И въпреки това съкровището е останало неоткрито през вековете?
— Гуинтал е заобиколен от високи скали. От морето изглежда, че няма място, където би могъл да пристане кораб.
— Но ти знаеш пътя?
— Разбира се, родена съм там.
— Тогава защо не остана там?
— Баща ми не се чувстваше добре в Гуинтал. Казваше, че било прекалено глухо. Той беше като теб. Считаше, че животът без сблъсъци е като месо без сол. — Устните й се изкривиха в горчива гримаса.
Гейдж не отговори на предизвикателството.
— Но ти каза, че той изоставил майка ти и теб.
— След като тя го последва в Кайси. — Брин помълча и продължи: — Какво можеше да очаква от нея? Когато се ожени за нея, знаел, че тя не е като другите жени. Тя беше лечителка. Трябваше да се раздава на болните. В Гуинтал това се приемаше, но в Кайси…
— Той я е наричал вещица.
— В началото още не. Просто са я намирали странна и неженствена. После, с годините, нещата се променили. Майка ми беше много силна, твърде силна за тях, прекалено силна за баща ми. Мисля, че хората са започнали истински да се страхуват от нея, когато баща ми я изоставил. — Брин затвори очи; мъчеше се да отпъди спомените. — Не искам да говоря повече. Не стига ли?
— Стига. — Стори й се, че усеща как той посяга към нея, но не почувства докосване. — Отговори ми само на още един въпрос. С кого ще трябва да се бия за съкровището на Гуинтал?
— С никого. — Тя отвори очи и преглътна. Гърлото й бе пресъхнало. — За него знаеше само майка ми. Тя е потомка на главния съветник на Хийвалд, Бентар, на когото е било заповядано да скрие съкровището след пристигането в Гуинтал. Когато умирал, Хийвалд дал съкровището на Бентар. Оттогава мястото, където е скрито, се предавало от първородно на първородно дете в семейството.
— Тя ли ти каза за мястото?
Брин кимна.
— И ми даде да нося на шията си своя талисман с рубин. Носех го, когато Делмас ме намери в гората. И ми го взе.
— Обзалагам се, че Ричард пък го е взел от него.
— Може би. Имаше ли някаква следа от него?
— Не.
— Той ще ни последва, нали? — пошепна тя. — Той чака някъде, наблюдава ни… Чувствам го.
— Надявам се да ни последва.
За да може да го убие. Брин потрепери и се загърна по-плътно в наметалото си.
— Не го искам близо до нас.
— Защото ще оцапа твоя красив Гуинтал?
Нека да си мисли така, щом иска. Нека си мисли, че тя е привързана повече към една къща, отколкото към него. Но той не бива да разбере, че при всяко негово появяване Гуинтал се отдалечаваше все повече от нея.
— Той няма място в Гуинтал.
Гейдж се усмихна горчиво.
— Още един натрапник, който трябва да бъде изгонен от твоя рай? — Когато тя отвори уста да отговори, той я спря с жест. — О, съгласен съм, че той няма място там, мястото му е в ада и аз ще се постарая да го пратя при дяволите. — Погледът му се върна към огъня. — Заминаваме за твоя Гуинтал вдругиден призори.
Най-после тя си тръгваше за дома. Не беше за вярване.
— Наистина ли?
— При положение, че помниш пътя дотам. Без съмнение бих могъл да намеря водач из Уелс, но само ще загубим от това.
— Нямаш нужда от водач. Помня всяко дърво и всеки завой на пътя.
Той вдигна вежди.
— Било е много отдавна.
— Но е пътят към моя дом — каза просто тя. — Когато Делмас ме доведе тук, знаех, че ще намеря обратния път.
— Но не си знаела, че лош късмет ще те свърже с един прост нормандец. — Гейдж помълча. — Трябва да знаеш, че нямам намерение да ти върна свободата, когато пристигнем там. Никога не съм казвал, че не съм алчен. Искам и съкровището, и теб. И ще ви имам.
— Може да имаш съкровището, но след пристигането ни в Гуинтал аз ще си върна свободата и няма да можеш да ме спреш.
— Ще видим. — Той се изправи и я загледа. После каза: — Всъщност ние не си приличаме.
— Какво?
— Аз не съм като баща ти. Приличаме си само по това, че и на мен ми омръзва да стоя мирно. Каквото и да направиш, аз ще бъда твърд. И никога няма да те изоставя. — Гласът му прозвуча остро. — Ще се бия за твоята кауза. Няма да позволя на никого — мъж, жена или животно да те нарани. Ще се бия с всички твои дракони, Брин от Фокхар.