— Не можеш да искаш да бъдеш силна като нас. — Брин подпъхна една кожена наметка около раменете на Адуин, за да я пази от студа. Ставаше все по-студено, пронизваща влага изпълваше въздуха. Брин се надяваше, че снегът ще почака, докато стигнат до някакво убежище. — И с всеки ден ставаш все по-силна. Когато тръгнахме, можеше да яздиш само няколко часа. Вчера не ти се наложи да ползваш каруцата до обед, а днес язди три часа по-дълго. Скоро изобщо няма да имаш нужда от нея.
Адуин направи гримаса.
— Лорд Гейдж ще се радва, когато това стане.
— Защо? Каза ли ти нещо?
— Не, той е много търпелив, но виждам, че се ядосва, когато се бавим.
— В природата му е да бъде нетърпелив. Не му обръщай внимание.
Адуин я гледаше замислено.
— Като теб ли?
— Аз не се държа така. — Тя избегна погледа на Адуин, докато загръщаше краката й с одеяло. — Отвръщам му, когато ми говори.
— Но само толкова. Сигурна съм, че това не му харесва. Напоследък много се ядосва.
— Не зависи от мене какво харесва и какво не. — Брин не можеше да се тревожи, ако Гейдж не е доволен от нея. Трябваше да го държи настрана, да не допуска интимност. Иначе той щеше да я завладее напълно.
— Няма да навреди, ако си по-мила с него. — Когато Брин я погледна учудено, тя добави: — Както се отнесе той към всички онези нещастници в Редфърн. Не са много мъжете, които биха се наели да възстановяват онова, което не са разрушили. Това бе акт на милосърдие.
— У него няма много милосърдие, уверявам те.
Адуин се намръщи разтревожена.
— Мисля, че си несправедлива към него.
— А аз мисля, че ти трябва да пазиш силите си и да не се тревожиш за лорд Гейдж. — Брин потупа ръката на Адуин и слезе от каруцата. — Не се отвивай. В тези гъсти гори изобщо не прониква слънце. Скоро ще се стъмни и ще можем да спрем да нощуваме.
Малик стоеше настрани, до коня на Брин. Вдигна я на седлото и попита тихо:
— Как е тя?
— Просто е уморена. Понася пътуването много по-добре, отколкото очаквах.
— Тя има много висок дух. Можело е да се пречупи преди много години. — Той се качи на коня си, но не го подкара. — Но сега страда, тъгува.
— По лорд Ричард ли? Грешиш, тя не би…
— Не по този дивак. По децата, които е загубила.
Брин се намръщи.
— Тя не говори за тях. Умрели са преди края на бременностите. Никога не ги е виждала, Малик.
— И все пак, тя тъгува за тях. Мисля, че е така, защото не са я оставили да поплаче за тях, вземали са й ги. Тя се мъчи да не мисли за тях, но според мен те са винаги с нея. Искаше ми се да мога да й помогна някак. — Той се усмихна с усилие. — Но тя не ми вярва. Можеш ли да си представите жена с подобни представи? Тя даже не разбира какъв благородник съм аз!
— Не, не мога да си представя — каза топло Брин.
От челото на колоната Гейдж я викаше:
— Брин!
— Иска да потегляме — каза Малик. — Тръгвай. Аз ще остана тук, ще яздя до каруцата и ще говоря с Адуин. Понякога ми се удава да я разсмея.
Малик разсмиваше всички. Пътят щеше да им се стори много по-дълъг, ако не бяха смешните му реплики. Но Брин забеляза, че Гейдж не се усмихва. Беше обърнал коня си и яздеше назад към нея. Тя смушка коня и бързо се изравни с него.
— Настанена е. Можем да тръгваме.
— Благодаря — каза той язвително. — Но отсега нататък аз ще решавам кога да спираме.
Брин тутакси настръхна.
— Адуин се държи добре. Тя се нуждаеше от тази почивка.
— Можеше да почака, докато прекосим гората и излезем на открито.
— Какво значение… — Тя изведнъж разбра. Погледна загрижено гъстия храсталак и дърветата, надвиснали край пътеката.
— Лорд Ричард? Видели ли са го?
— Не, но подвижната цел се атакува много по-трудно.
— Сам ли е?
— Не знаем. Може да е събрал хора от селата и да иска да ни нападне, когато сме най-слаби.
— Имаш основание да си недоволен от мен — каза смутено тя. — Мислех само за Адуин. Отсега нататък ще искам твоето мнение, преди да кажа на каруцаря да спре.
— Каква смайваща любезност! — каза Гейдж. — А ако не си съгласна с моето мнение?
— Ще действам, както намеря за най-добре. — Изведнъж Брин пламна. — Няма защо да се държиш грубо. Адуин прави каквото може. Движим се добре. Следващата седмица ще стигнем Кайси и само след един ден ще бъдем на морския бряг.
— Казала ли е тя, че не съм внимателен с нея?
— Не, но е разбрала, че губиш търпение.
— Аз съм нетърпелив не заради нея. Мисля, че тя беше много смела. Виждал съм я да се олюлява на седлото, преди да помоли да спрем. — Гейдж срещна погледа й. — Губя търпение заради теб.
Трябваше да продължи пътя си и да не влиза в спор с него. Сега стана това, което най-силно искаше да избегне.