— Ще продължава. — Тя помълча. — Освен ако предпочетеш изобщо да спрем. Мисля, че това въздържане не е естествено за един мъж. Ти страдаш, не аз.
— Естествено? Не, и Бог вижда, че е много далеч от естественото. — Той дръпна ръцете си от нея и се обърна на гръб, загледан в нощното небе. — Ти ни лишаваш от правилното и естественото за двама ни.
— Ти прие всичко останало. Защо не приемеш и това?
— Знаеш защо. След като дойдеш при мен, ти вече не трябва да си отиваш.
— Знаеш защо не може да стане това.
— Заради смъртта на един човек, когото ти не понасяше? — Той се повдигна на лакът и я погледна. — Не аз убих Делмас.
Тя онемя.
— Видях те.
— Не си ме видяла да го убивам, защото не съм го направил.
Сцената в обора се разгърна отново пред нея.
— Наистина те видях.
— Чувала ли си някога да съм излъгал?
— Не. — Преди да си представи сцената в обора у нея трепна искрица надежда. — Поне досега. Винаги си казвал, че вярваш само на онова, което можеш да видиш и да пипнеш. Аз те видях!
— Но никога не си мислила като мен. Ти имаш доверие на вярата и на чудесата. — В гласа му се четеше горчив присмех. — Къде е вярата ти сега, Брин?
Тя мълчеше. Сълзи опариха очите й. Гейдж изруга тихо.
— Може би си права да не ми вярваш. Вероятно ще лъжа, ще мамя и ще убивам заради теб. Съдбата ми попречи да заколя твоя съпруг като прасе, каквото той е. Даже бях бесен, че бях лишен от това удоволствие.
Слабата надежда заблещука пак. Горчивите думи бяха по-убедителни от всички декларации.
Вероятно ще лъжа, ще мамя и ще убивам заради теб.
Тези думи бяха казани със смразяваща убеденост, а той е много умен. Можеше да стане ласкател с меден глас, можеше да стане търговец, който е способен да купи и да продаде всяко нещо за един миг. Не биваше да допусне да я ослепи онова, което искаше да бъде истина.
— Прав си. Не мога да вярвам на думите ти.
Той се усмихна язвително.
— Не съм се и надявал. Затова и не ти казах още в началото, че съм невинен. Какъвто и циник да съм, не зная дали бих ти повярвал при същите обстоятелства. — Той сви устни. — Но между нас има една разлика. Аз няма да те изоставя. Какъвто и грях да си извършила, ще го обявя за свой.
— Природата ни е различна.
— Ние си приличаме повече, отколкото би си позволила да мислиш. И двамата сме честни, решителни и безмилостни, когато целта го изисква.
Брин го погледна смаяно.
— Аз не съм безмилостна.
— Ти си по-безмилостна от всички воини, които познавам. Ти би прегазила половината свят, за да спасиш един живот.
— Не е вярно.
— О, ти ще се погрижиш да не причиниш трайни рани, но в крайна сметка би повалила всички препятствия, попаднали под краката ти, за да опазиш онзи, когото лекуваш.
— Не си прав. Има и други начини.
— Не греша. Ти не се познаваш. Казваш, че ще скъсаш с мен заради чувството на вина. Но ти си твърде умна, за да виниш себе си за смъртта на Делмас. — Гласът му изстрелваше неумолимо всяка дума към нея. — Може да имаш причини да си мислиш, че аз съм виновен, но отказваш да ми повярваш, както би повярвала на Адуин или на Малик. Защо?
— Видях… вилата.
— Доверие, Брин.
По бузите й се стичаха сълзи.
— Не мога…
— В такъв случай това не е вина, а нещо друго. Използваш Делмас като преграда между нас. Защо? Знаеш, че ще се оженя за теб и ще те уважавам.
— Батшийба…
— Ние сме едно. Защо ме отблъскваш?
— Не сме едно.
— Мислиш ли, че щях да се боря с тебе и за тебе, ако не бях сигурен? Бог вижда, че нямам никакво желание да оставя жена да ръководи живота ми. Мога да го приема само ако аз също ръководя твоя живот. Ние ще бъдем едно. Ние сме едно.
— Аз не ръководя живота ти. Ти правиш каквото поискаш с мен и с всички останали.
— Затова ли съм тръгнал към оня непристъпен остров да търся съкровище, за което никой не е чувал?
— Ти каза, че ми вярваш.
— Искам да ти вярвам, но все едно ще отида в Гуинтал. Сега нищо не може да ми попречи.
— Защо?
— Защото мисля, че отговорът е там.
— Отговор?
— На въпроса защо не признаваш онова, което и двамата знаем, че е вярно.
Тя поклати глава.
— Казах ти какво те чака в Гуинтал. Няма да намериш нищо ДРУГО.
— Няма ли? Ще видим.
Гейдж отново си легна. Слава Богу, дано това мъчение да е свършило. Виеше й се свят от странните мисли и съмнения, които й бе внушил. Тя не беше такава, каквато я виждаше. Винаги е била честна към себе си. Защо да продължава да го отблъсква, след като бе признала пред себе си, че го обича?
Но вярно бе и това, че би повярвала на Малик или на Адуин, независимо от обстоятелствата.