Гейдж беше друг. От него се излъчваше мрачно насилие, каквото нямаше у тях.
— Никога вече няма да заговоря за това. Никога няма да те помоля за прямота или за честност — каза Гейдж. — Но се заклевам, че всяка дума, казана от мен тази вечер, беше истина. — Тя не отговори. Той се засмя невесело. — И казваш, че не си упорита. Искаш ли да изпробваме? Ти каза, че страдащият съм аз. Права си. Знаеш ли какво изпитва мъжът, когато иска, а не може да се освободи?
Тя не знаеше, но се досещаше. Той се бе опитвал да го скрие от нея, но веднъж тя видя лицето му, изкривено от мъка. Много пъти бе лежал до нея с напрегнати мускули.
— Нямаш представа каква мъка е това.
— Тогава не се поставяй сам в такова положение.
— Твоят отказ ме измъчва. Това не наранява ли лечителските ти инстинкти?
— Не. — Не беше вярно. Мисълта, че Гейдж страда физически, я измъчваше. — Вината е твоя.
— Не, твоя е. Трябва само да ми се отдадеш и болката ще изчезне. Ще се излекувам.
— Няма да те слушам повече — каза отчаяно тя.
— Но ще запомниш. — Той я взе в ръцете си. — Нали, Брин?
Да, тя ще запомни. Даже сега напрежението в мускулите му се предаваше и на нея. Тя затвори очи и се опита да заспи. Настъпи дълго мълчание. След това Гейдж се обади.
— Брин?
— Не искам да говорим повече.
— Кайси.
Смяната на темата я изненада.
— Какво?
— Кога ще стигнем в Кайси?
— Не зная точно. Утре или вдругиден. Не помня точно колко време пътувахме от границата на Уелс до Кайси.
— Интересно е, че си запомнила всичко останало. Познаваш всяка съчка и всеки камък по пътя, преди да сме стигнали до тях.
Разтърси я пристъп на гняв.
— Е, не мога да си спомня колко сме пътували, след като напуснахме Кайси. Не съм съвършена. И ти не можеш да искаш от мен да си спомням всичко.
Той помълча.
— Не се налага да ходим до Кайси. Можем да вървим направо към морето.
— Имаме нужда от продукти, а Кайси е единственото село наоколо. Защо да не отидем?
— Майка ти.
Тя усети стягане в гърдите и ръцете й изстинаха.
— Това се случи много отдавна.
— Искали са да те изгорят — напомни сухо той.
Озари я надежда. Може би наистина имаха сериозна причина да не ходят там.
— Мислиш, че там ще е опасно?
— Не, ние без съмнение можем да се справим, ако ни нападнат селяни.
Колко съм глупава… и страхлива.
— Тогава ще отидем в Кайси.
— Сигурна ли си?
— Разбира се. Казах вече, беше отдавна. — Тя затвори очи. — Уморена съм от тези глупави разговори. Искам да спя.
Стигнаха селото Кайси в късния следобед на другия ден. Обикновено село със сламени покриви в подножието на замъка Кайси. Обикновено и спокойно. Без чувства. Без спомени.
Писъци. Бумтенето на пламъците. Миризмата… Боже, миризмата!
— Какво има? — пошепна Адуин с поглед, вперен в лицето на Брин. — Изглеждаш…
— Не мога да остана тук. — Стори й се, че се задушава.
— Но Гейдж каза, че трябва да вземем храна от селото.
— Нека да вземе. Аз не мога да остана тук. — Тя обърна кобилата и я пришпори в галоп.
Чу гласът на Гейдж да я вика по име, но не спря, докато не измина няколко мили извън селото. След това се смъкна от коня, направи няколко крачки и повърна.
Дим. Писъци.
— Боже! — Ръката на Гейдж поддържаше талията й, докато тя се навеждаше повторно.
Когато най-после можа да вдигне глава, тя промълви:
— Няма да се върна. Не мога да…
— Никой не те кара да се връщаш — каза грубо Гейдж. — Ако беше казала една дума за… нямаше да те слушам, но ти се държа, сякаш нямаше нищо против, по дяволите!
— Не бях сигурна… Не бях мислила за това. — Тя се довлече до едно дърво и се облегна на него. — Никога не си позволих да мисля за това след онази нощ.
— Знаеш, че няма да дам на никого от селяните да те нарани.
— Зная… — Брин затвори очи и облегна глава на дървото. — Те почти са забравили.
— Какво?
— Чувствам го. Толкова много злина, а те едва си спомнят. Понякога се сещат и чувстват гняв… удовлетворение и удоволствие. — Тя започна да трепери. — Удоволствие!
Той я взе в прегръдката си. Главата й се притисна до гърдите му.
— Шшт…
— Тя беше добра. Искаше да помага, да лекува…
— Да го изгоря ли?
Тя го погледна шокирана.
— Какво?!
— Те са я изгорили. Да изгоря ли селото до основи?
— Ти не би…
— Погледни ме. Бих ли могъл да го направя?
Воин. Корав. Безмилостен.
— Да.
— Те са те наранили. Отмъщението може да бъде сладко като мед.
Той се усмихна като хладнокръвен дивак. Тя потрепери.
— Не!
— Сигурна ли си?
Тя закима утвърдително.