— Даже ако можех да го направя, тя не би го искала. Тя искаше да им помага.
Той поклати глава.
— Глупаво би било да следваш нейния пример.
— Може би. — Тя преглътна. Не можеше да спори с него, докато този ужас бе толкова близо. Трудно й беше да си спомня поученията на майка си, когато можеше да мисли само за начина, по който беше загинала. — Не можем ли да си отидем оттук?
— Щом Малик дойде с купеното. Казах им да бързат. Докато се стъмни, ще бъдем на много мили оттук.
— Можеш да се върнеш, ако искаш. Нямам нужда от теб.
— Оставам. — Той отстъпи назад. — Не се движи. Ще донеса вода и кърпа да те почистя.
Нямаше да може да мръдне, ако опита. Никога през живота си не се беше чувствала толкова слаба и несигурна.
Гейдж се върна след минута, избърса лицето й като на малко дете и й даде вода да си изплакне устата.
— Сега по-добре ли е?
— Да. — Още трепереше, но вече не й се гадеше. — Искам само да се махнем оттук. Не мога да понеса… Тя бе толкова добра, а те са забравили за нея…
— Шшт. — Гейдж седна на земята, взе я в ръце и я прегърна.
— Разкажи ми за нея.
— За онази нощ ли? Не мога…
— Не за онази нощ. За нея.
— Защо?
— Защото аз няма да забравя. Никога. Кажи ми какво да запомня за нея. Как се казваше?
— Меъли.
— Как изглеждаше? Беше ли руса като теб?
— Не, беше тъмнокоса. С красиви сини очи. Тъмносини, не като твоите. Усмивката й беше много хубава. Усмихваше се много… докато баща ми ни напусна.
— Беше ли мила с теб?
— О, да! Тя казваше, че сме майка и дъщеря, но сме и като сестри.
— Сестри?
Трудно беше да обясни.
— Лечителството ни правеше равни. Все едно че бяхме двете в един кръг, където друг не можеше да влезе. Тя винаги ми казваше: „Не се тревожи, Брин. Те не могат да влязат, но ние може да излезем и да отидем при тях“. — Ръката й мачкаше туниката.
— Но когато излезе от кръга, те я убиха. Не трябваше да излиза. Никога. Бях й го казала. Видях с очите си какъв страх ги обзе, когато тя легна с Рок.
— Кой бе Рок?
— Синът на хлебаря. Беше само на девет години. Качил се на дърво и паднал много лошо. Мисля, че беше си счупил гръбнака. Умираше. Билките не помогнаха, само го унасяха в сън. Тя знаеше, че трябва да положи ръце на него.
— Както ти направи с Малик ли?
— Да, аз… — Тя спря. Какво говоря? Думите се изпреварваха една друга в неистово отприщване на чувства. Беше разкрила прекалено много, докато лекуваше Малик. А не трябваше да говори, не трябваше да го признава. Нищо ли не бе научила от смъртта на майка си? — Не, билките помогнаха. Докосването само успокоява. То не е…
— Кажи ми — настоя дрезгаво той. — Трябва да го разкажеш, за да се освободиш. Каквото и да те е измъчвало през тези години. Повярвай ми. Не си ли разбрала още, че никога няма да те наскърбя?
Прав беше. Нейните спотаени спомени бяха пълни с отрова и страх, но тя не можеше…
— Не се страхувай. Страдам, когато те е страх.
Не искаше Гейдж да страда. Никога не е искала да му причини болка… Погледите им се срещнаха и Брин видя в неговия само истина — желание да узнае и нещо, от което тя да се страхува.
Въпреки това тя не можеше да го погледне след казаното. Сложи глава на гърдите му.
— Билките помагат много. Знанието за тяхната употреба помага още повече. — Тя помълча и каза бързо: — Но докосването излекува.
Той мълчеше.
— Защо ти разказвам всичко това? Ти не вярваш в нищо, което не може да се види.
— Защото имаш нужда да ми го кажеш.
Да, вярно беше. А неверието му може би опазваше тайната по-надеждно.
— Не е магия. Мисля, че идва от Бога. Че той избира някои хора, дава им този дар, а те трябва да го използват. — Гласът й изведнъж стана гневен. — Това не е неестествено. Не повече от хубавия глас или от грациозната походка. Това просто не е… обикновено.
— Но хората не го разбират.
— Не.
— Кога разбра, че имаш този дар?
— В годината, преди да напусна Гуинтал. Бях изплашена. Мама ми беше казала, че той се предава от майката на първото й дете и вероятно ще се прояви, докато още съм дете. Тя го разбрала едва на седемгодишна възраст.
— Защо си била изплашена?
— Защото го разбрах, когато ми се наложи да лекувам Селбар.
Той се вцепени.
— Ще разбера ли най-после кой е сега пък този Селбар?
— Един вълк. Намерих го в гората ранен. Елен бе разкъсал с рогата си рамото и гърдите му.
Очите на Гейдж се разшириха.
— Вълк? — Тай започна да се смее. — Как така вълк?
— Един вълк — красавец. Ако не бях станала лечителка, щеше да умре.
Смехът му замря.
— А ти си можела да загинеш, докато си лекувала този красавец!
— Имах този дар и трябваше да го използвам.