— Майка ти сигурно е щяла да ти прости, ако не си го използвала в този случай.
— Но аз нямаше да си простя. Особено след като вече знаех, че го имам. — Тя си спомни оня ден в гората. — Ръцете ми изтръпнаха, после станаха много топли. Когато ги положих върху раните, усетих, че тялото на Селбар почна да се затопля. Останах при него пяла нощ. На сутринта вече знаех, че той ще оживее.
— Могъл е да оживее и без теб.
— Да, ако Бог рече. Не казвам, че този дар помага на всички. По-лесно е да помогнеш на дете или на човек като Малик. Те виждат по-ясно от останалите. Но понякога не се оправят. Умират…
— Обаче синът на хлебаря не умря, нали?
— Не, той оживя и оздравя. След четири месеца започна пак да се катери по дърветата. Отначало говореха, че било чудо. — Тя затвори очи. — А после го нарекоха другояче.
— Магия.
Тя потрепери от тази дума.
— Тя не беше магьосница. И аз не съм. Това е дар.
Гейдж мълчеше и я държеше в прегръдката си. Благословено спокойствие…
— Ти и сега не ми вярваш, нали?
— Много бих искал да ти повярвам. Ако е по силите ми, бих ти дал каквото пожелаеш. — Той я погали по косата. — Зная, че не си магьосница, че си мила и хубава и че искаш да правиш само добро. Искам да защищавам с бой и теб, и твоя дар, докато съм жив. Това достатъчно ли е?
Не беше достатъчно. Оставяше я сама в кръга. И все пак, неговата преданост бе скъпоценен подарък. Той чу каква е тя и не показа страха и погнусата, които бе виждала по лицата на други хора. Каза, че я приема такава, каквато е. Завладя я спокойствие, сякаш бяха снели тежък товар от гърба й.
— Не мога да искам това от теб. Този дар е даден на мен и аз трябва да нося последиците.
— Не си го искала. Аз сам ти го казах. — Той притисна лицето й до рамото си. — Сега не говори повече за това. Почивай и прогони всяка мисъл от главата си, докато напуснем това място. Колко път имаме до онова рибарско селище?
— Селкърк? Един ден. Трябва да пренощуваме тук.
— Можеш ли да водиш хората ми сега? Според мен трябва да продължим, щом дойдат с продуктите. Искам да се махнем оттук. Ще вървим цяла нощ, ще стигнем селото, докато съмне и аз ще потърся да наема кораб.
Той никога не пътуваше нощем. Всеки знае, че това е много по-опасно и за хората, и за животните. Сега го правеше, защото знаеше, че Брин иска да се махне от това място. Заля я топла вълна. Тя затвори очи и се остави да я носи. Конфликтът неизбежно щеше да възникне пак, но тя ще приеме неговата закрила и покоя и ще се наслади на момента.
Денят бе пронизващо студен. Вятърът злобно хапеше, когато на другия ден призори пристигнаха в Селкърк. Селото се видя на Брин по-малко от преди. Беше го запомнила като оживен, шумен град, а всъщност по скалистия бряг бяха пръснати всичко около двадесет къщи. Беше много рано и по улиците нямаше хора, но на брега вече изкарваха две лодки в морето. Четири други се подготвяха за излизане.
— Какво има? — попита Гейдж. — Не е ли това селото?
— То е. — Не беше възможно да е сгрешила. — Мислех си, че е по-голямо.
— За децата всички неща изглеждат по-големи. — Гейдж се обърна към Малик. — Не зная колко дълго ще ни се наложи да останем тук. Провери дали ще може да се намери подслон за нас. На този бряг е дяволски студено.
— Какво ще правиш? — попита Малик.
— Това, което правя най-добре. Размяна. — Той подкара коня. — Искам да заваря онези рибари, преди да са отплавали, за да не се мотая тук до довечера.
Да се мотае? Гейдж не знаеше какво означава тази дума, помисли тъжно Брин. Той бе винаги в движение, постоянно неспокоен. Но бе поел доброволно изтезанието на принудителното бездействие, за да се бори за спасяването на Малик. Това само подчертаваше дълбочината на чувствата му към сарацина.
— Елате с мен — каза Малик. — Ще приберем жените на топло. Адуин посиня от студ.
— Благодаря — каза саркастично Адуин, — но аз не се оплаквам. Както виждам, ти трепериш като лист от вятъра.
Той се обиди.
— Винаги забелязваш лошите неща. А видяла ли си колко красиво яздя този жребец или колко съм умен? Не. Виждаш, че страдам от студа. В моя роден край не духат такива ужасни северни ветрове.
Адуин скри очите си от него.
— Радвам се, че ми обясни. Вече няма да те коря, че си толкова изнежен.
— Изнежен?! — Малик беше вбесен. — Няма изнеженост в…
— На Адуин може да не й е студено, но аз умирам от студ — прекъсна го Брин. Закачките между тях винаги я забавляваха и сега се изкушаваше да ги остави да продължат, но беше много уморена. Емоционалната й реакция в Кайси и дългото пътуване я бяха изтощили. — И ми се спи.
— Веднага! — каза Малик и махна с ръка на Льофон. Тръгнаха към селото.