— Виното е по-добро от вонята на риба, която дишах цял ден. Тя сбърчи нос и каза, докато отваряше вратата:
— Май че се е лепнала за теб.
Когато се върна, той седеше в малката „вана“, намръщен и ядосан, и каза нетърпеливо:
— Да свършваме с това! Вцепених се. Студено ми е. И много се съмнявам, че изобщо ще мога да изляза от този съд. Май че съм се заклещил.
— Винаги можем да разсечем дъските около теб. — Брин махна с ръка на двамата войници, които я следваха с ведра в ръце. От водата се вдигаше пара.
Четири ведра гореща вода. След четвърт час Гейдж се облегна назад във ваната с въздишка на облекчение.
— Постопли ли се? — Брин насапуниса широкия му гръб и го изплакна.
— Да. Бях започнал да се съмнявам, че някога отново ще се стопля. Боже, колко бе студен този вятър!
— Би трябвало да си свикнал със студа. Норвегия е студена страна, нали?
— Да, но аз отдавна не съм бил в Норвегия. Във Византия е топло, а климатът на Нормандия е приятен. Чудя се как Хийвалд е решил да търси покой толкова далеч на север.
— В Гуинтал не е толкова студено. Казах ти, че вътрешността на острова е заслонена от високи скали. — Брин се изправи. — Мисля, че си чист, доколкото позволява тази малка вана. Стани да те избърша.
Той простена, изправи се с мъка и излезе от ваната.
— За малко.
— За малко какво? — попита тя разсеяно, както го бършеше.
— За малко да ти се наложи да викаш Льофон с брадвичката.
— Е, не се наложи. — Тя го обви с огромния пешкир. — А аз имах късмет да намеря даже и тази малка вана. Сам си си виновен, че си пораснал толкова много.
— Това е семейно проклятие. Хардраада бе висок над два метра.
— Наистина ли! — Не беше виждала толкова висок мъж.
— Наистина.
Тя поклати глава.
— Смайващо. Седни край огъня, докато кажа да махнат ваната и ще ти дам яхнията.
Той седна до огъня и се облегна на камъните.
— Може ли да попитам защо си толкова мила към мен?
— Защото съм отпочинала и съм се стоплила, а ти не си.
— По-рано не чувстваше нужда от равенство.
— Ти не позволяваш на хората да бъдат внимателни към теб. Посягаш и вземаш и не даваш възможност на никого да ти даде. — Вятърът се втурна в къщата, когато Брин отвори вратата и извика войниците. — Загърни се в пешкира.
Тя излезе с войниците, които изнесоха ваната. Когато се върна, бе намръщена.
— Малик наистина седи на прага на Адуин.
— Зная. Налетях на него по пътя насам и той ми каза, че намерението му било да направи точно това.
— Каква глупост! Навън е леденостудено. Може би Адуин е права — трябва да го повикам да се прибере вътре.
— Остави го на мира. Няма да ти благодари за намесата.
Може би е прав, помисли си Брин. Обикновено Малик знае какво прави.
— А вечерята ми? — подсказа й Гейдж.
Тя отиде при гърнето, което вреше на огъня.
— Намери ли лодки?
— Само четири. — Той пое дървената купа и лъжицата, които тя му подаде. — Съвсем малки. Никоя не може да побере повече от осем души. Това значи, че трябва да оставим тук повечето от хората на Льофон и всички коне.
— В Гуинтал няма да ти трябва много войска.
— Дано да е така. — Чак когато яхнията свърши, добави: — Но всичко се променя. Гуинтал може да не се окаже онова мирно пристанище, за което си спомняш.
— Ще си бъде същият — каза бързо тя. — Гуинтал никога не се променя. Още яхния?
— Не. — Той остави купата до огнището. — Трябва да ти кажа нещо.
Тя се вцепени.
— Какво?
Гейдж хвърли пешкира настрана и стана.
— Трябваше да кажа по-скоро, че имам да ти покажа нещо.
— Както си беше гол, той отиде до стола, на който бяха струпани дрехите му, и извади кожената си пунгия. — Както изглежда, ние не сме първите странници, идвали тук тази есен. Преди седмици селото е било посетено от един млад благородник с руса коса и хубаво лице.
— Ричард?
— Не си казал името. — Той развърза пунгията. — Но искал да стигне до някакъв остров на север. Купил лодка от тях и наел един младеж да му помогне да стигне там по море. И платил с това.
На дланта му лежеше малък рубин.
— Твой ли е?
— Да. Сигурно Делмас го е дал на Ричард.
— И аз си помислих така. — Той й даде рубина. — Уолтър, младежът, го дал на баща си да го пази, когато тръгвал от селото. Изглежда се е сетил, че не трябва да рискува да носи ценности със себе си, докато придружава Ричард.
Украшението лежеше на дланта й студено и чуждо. Беше го носила през цялото си детство, а сега сякаш не и принадлежеше. Обичта й към него бе помрачена от алчността на Делмас и от злобата на Ричард.
— Този Уолтър може да е завел Ричард до Гуинтал, но не е могъл да намери пристан. Лудост е било даже да опитва.