Гръмотевица.
Заваля ли? Не, това е просто грохотът на прибоя, помисли си тя с облекчение. Не че имаше някаква разлика. По-скоро ще го остави да се удави, отколкото да го покани да прекрачи прага й.
Наистина вали. На прага падаха едри капки и се забиваха като игли в треперещото тяло на Малик.
— Света Майко! — Адуин направи три крачки и разтвори рязко вратата. — Влизай вътре!
Малик се изправи с мъка на крака.
— Мислех, че никога няма да го кажеш. — Той се усмихна щастливо. — Бях сигурен, че ще ми се наложи да стоя там, вън, докато пусна корени. Но не мога да си представя как нещо би могло да пусне корени и да цъфне в това ужасно време. То би било…
— Тихо! — Адуин го сграбчи за ръката, дръпна го в къщата и затвори вратата. — Алис се опитва да заспи. — Тя го замъкна до огнището. — Знаеш ли, не бих отстъпила, ако не беше заваляло.
Той кимна.
— Трябваше да предвидя този дъжд. Когато делото е добро, Бог винаги се намесва. — Той протегна ръце към огъня и въздъхна доволно. — И помага.
Тя се намръщи.
— Ял ли си?
— О, да! Знаех, че трябва да се въоръжа за битката. — Малик седна до огъня и кръстоса грациозно крака. Той винаги беше грациозен; всяко негово движение бе пълно с гъвкава сила и жизненост. — Карай нататък.
— Нямам намерение да се сражавам с теб. Отиваш си, щом се стоплиш.
— Много време ще ми трябва, докато се стопля. Ти ме остави цяла вечност в лапите на бушуващия вятър.
— Нямам нищо общо с това.
— Знаеш, че не е вярно. Аз страдах там навън заради теб.
— Защото ти подхвърлих две случайни думи? Аз просто се пошегувах, а ти започна да правиш глупости.
— Не са глупости. — Малик се взираше в огъня. — Не уважавам прославените рицари на Уилям, но одобрявам техния обичай. Когато влизат в двубой, те носят благословията на своите дами и посвещават битката на тях.
— Какво общо има това?
— Аз се сражавах с вятъра и със студа. И посветих тази битка на теб. — Той се обърна и я погледна в очите. — Ще ми дадеш ли благословията си?
Нещо дълбоко в нея започна да се топи. Колко хубав беше той в светлината на огъня! Хубав и нещо повече. Много повече.
— Още съм омъжена.
— Това не пречи на дамите от двора на Уилям. — Той кимна тъжно. — Но разбирам, че за теб ще е сериозна пречка. Не се тревожи, аз съм търпелив човек и вярвам, че тази пречка скоро ще изчезне.
Не можеше да откъсне очи от него. Честност и доброта. Хумор и страст. Всичко това чакаше зад красивата маска, от която се страхуваше толкова много.
— Нещо друго? — попита той. — Дай ми друга стена за изкачване, Адуин.
— Това е глупаво. — Гласът й бе пресипнал. — Аз не съм награда, за да бъда спечелена. Дай сладките си думи и красивото си лице на някоя жена, която ще…
— О, ето какво било — прекъсна я той. — Това може би е най-стръмната от всички стени. Ти мразиш лицето ми.
— Аз не мразя лицето ти.
— Мисля, че го мразиш. Щом не ти харесва, трябва да се направи нещо. — Той се наведе, взе внимателно една полуизгоряла главня от огнището и я запали от пламъците. — Не е за самото лице, а за хубостта му. Значи ще е лесно да се оправи. Едно изгаряне на бузата, още едно над веждата…
— Какво правиш?! — Тя гледаше ужасена как той доближава пламъка до бузата си.
— Изкачвам укрепленията. — Той с усмивка допря пламъка до брадата си. — Това е трудна…
— Глупак! — Адуин изби главнята от ръката му. — Луд човек! Наистина щеше да го направиш!
— С голямо нежелание. Мразя болката. — Малик повдигна вежди. — За мен ще е по-лесно, ако го направиш ти.
— Аз? Искаш да те изгоря?
— Казах ти. Лицето ми не ти харесва, затова трябва да поправим нещата.
Щеше да го стори. Точно както бе седял четири часа на вледеняващия студ.
— Глупак! Идиот! Ти… — По бузите й се стичаха сълзи. — Да не си посмял… Обещай ми, че няма…
— Шшт… Доколкото разбирам, не мразиш лицето ми толкова много?
— Обещай ми.
Ръката му се протегна и докосна пътечката на сълзите.
— Ако ми обещаеш да гледаш самия мъж, зад лицето.
Тя кимна усърдно.
Той въздъхна облекчено.
— Ах, още една стена е изкачена без рани!
Адуин не можеше да каже същото. Не знаеше дали е получила нова рана или старата се е отворила, за да изпусне отровата си. Знаеше само, че е разстроена и ранима както никога досега. Трябваше да отстъпи и да организира отбраната си. Тя избърса бузи с опакото на ръката си и се насили да бъде язвителна.
— Не си се измъкнал невредим. Брадата ти е опърлена.
— Ще я обръсна още утре. — Той изведнъж се намръщи. — Но това може да се окаже лошо.